Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Младият странник се усмихна и очите му бавно придобиха стария нюанс на синьото. Вече се чувстваше много по-добре, много по-силен. „Свеж като прасковка!“, помисли си той. Може би защото се намираше сред хора, които имаха правилните идеи. Да, войната беше нещо хубаво! Тя регулираше популацията и чрез нея оцеляваха само най-силните, за да може следващото поколение да бъде по-добро. Винаги беше подкрепял човешкото увлечение към войната. Може би се чувстваше по-силен, защото беше далеч от онова момиче. Онази проклета малка кучка тормозеше бедните хорица в Мерис Рест, като ги караше да вярват, че си струва животите им да бъдат изживени отново. Подобна заблуда нямаше да бъде толерирана.

Странникът вдигна картата на Мисури с лявата си ръка и я задържа пред себе си, докато с дясната я погали като змия отзад. Роланд видя синя струйка дим и му замириса на горяща свещ. На картата се появи един горящ кръг, на около сто и деветдесет километра от настоящата им позиция. Когато кръгът беше завършен, младият мъж остави картата да се плъзне обратно на бюрото на Маклин. Дясната му ръка беше стисната в юмрук и от него се виеше дим.

— Отиваме на това място — каза той.

Алвин Мангрим грееше като малко дете.

— Точно така, браточка!

За първи път в живота си Маклин се чувстваше слаб. Нещо беше излязло от контрол. Зъбните колела на великата военна машина, която представляваше Армията на съвършенството, бяха започнали да се въртят накъдето си искат. В този момент осъзна, че всъщност въобще не му пукаше за Знака на Каин, за прочистването на човешката раса и за отмъщаване на руснаците. Казваше тези неща на останалите, за да ги накара да повярват, че АНС има висша цел. За да може и самият той да повярва в това.

Сега осъзна, че единственото, което желаеше, беше да се страхуват отново от него и да го уважават, както когато беше млад мъж и се биеше на чужди територии, преди рефлексите му да се забавят. Искаше хората да го наричат „сър“ и да не се хилят, когато го правят. Искаше отново да е някой, вместо просто търтей в отпусната торба с кости, който мечтае за миналото.

Маклин осъзна, че е минал точката, от която нямаше връщане назад, някъде по времето, когато двамата с Роланд напуснаха Земен дом. Вече нямаше връщане назад… и никога нямаше да има.

Но част от него, която се намираше много надълбоко, изведнъж изпищя, сви се в черна дупка и зачака нещо страховито да дойде да вдигне капака и да му предложи храна.

— Кой си ти? — попита шепнешком полковникът.

Странникът се наведе толкова напред, че лицето му се озова на не повече от няколко сантиметра от неговото. На Маклин му се стори, че вижда алени ириси. Онзи отговори:

— Можете да ме наричате… Приятел.

— Те ще дойдат — каза Сестрата. — Знам, че ще го направят. Въпросът е какво ще правим, когато пристигнат?

— Ще им отнесем шибаните глави! — обади се един кльощав чернокож мъж, който стана от грубо скованата пейка. — Да, сър! Имаме достатъчно оръжия, за да ги накараме да подвият опашки!

— Точно така! — съгласи се втори мъж, седнал в другия край на църквата. — Няма да позволим на копелетата да дойдат тук и да вземат каквото си поискат!

От събралите се повече от сто души, които бяха изпълнили до пръсване недовършената църква, се разнесоха гневни възгласи на съгласие, но много други не бяха съгласни.

— Слушайте! — обади се една жена и стана на крака. — Ако това, което тя казва, е истина, и две хиляди войници са тръгнали насам, истинска лудост е да си мислим, че можем да се изправим срещу тях! Трябва да опаковаме всичко, което можем да носим, и да се…

— Не! — прогърмя гласът на един сивобрад мъж, седнал на следващия ред. Той стана и всички видяха, че осеяното му с изгаряния лице е посиняло от ярост. — За бога, не! Оставаме тук , където са домовете ни! Мерис Рест не струваше пукната пара, но я го вижте сега! По дяволите, отново имаме град! Отново възстановяваме неща от миналото! — Мъжът огледа тълпата с мрачни и бесни очи. От откритите греди на около два метра и половина над главата му висяха газени лампи, които хвърляха приглушена златиста светлина над събралите се. Димът от лампите се издигаше навън в нощта, защото сградата все още нямаше покрив. — Разполагам с пушка, която казва, че аз и съпругата ми оставаме тук — продължи той. — И ще умрем тук, ако се налага. Повече няма да бягаме от никого!

— Почакайте малко! Всички се успокойте! — Едър мъж, облечен в дънково яке и панталони каки, стана на крака. — Защо всички пощурявате? Тази жена си измисля… — той вдигна една от грубо напечатаните бюлетини, на които пишеше „Спешна среща довечера! Всички да дойдат!“ — … и веднага започваме да пелтечим като шайка идиоти! Тази се изправя пред нас и казва, че някаква проклета армия е тръгнала насам и ще дойде след… — Мъжът погледна Сестрата. — След колко време каза, че ще дойде?