Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Никой не нарушаваше тишината. Бъд Ройс все още беше станал на крака, но погледът му не беше толкова непреклонен, колкото допреди малко, и беше сбръчкал замислено чело.

Сестрата също не промълви, защото сърцето ѝ се изпълваше с гордост от Суон. Тя много добре знаеше, че армията не идваше само заради посевите и прясната вода. Те идваха също така и за нея. Мъжът с аленото око ги водеше и щеше да използва човешка ръка, за да я погуби.

— Покрити с лед стени — започна да размишлява на глас Бъд Ройс. — Това е най-налудничавото нещо, което съм чувал. По дяволите… толкова е налудничаво, че може да сработи. Може , но не е сигурно. Няма да спре войниците за дълго, ако са достатъчно упорити. Всичко зависи от оръжията, с които разполагат. Ако успеем да счупим достатъчно окачвания и оси в капаните за превозните им средства, може да се замислят дали да продължат напред.

— Значи може да бъде направено? — попита Сестрата.

— Не съм казал това, госпожа. Трябва да се свърши изключително много работа и нямам представа дали разполагаме с достатъчно мъже, за да го направим.

— Достатъчно мъже, ама задникът ми! — скастри го Ана Макклей. — Не се ли сещаш и за жените ? Имаме достатъчно деца, които също могат да работят! — Грубото ѝ вмятане си спечели поддръжници.

— Е, няма да имаме нужда от много хора и оръжия, за да браним стената — каза Ройс, — особено ако изсечем гората и не оставим никакво укритие за тези копелета. Няма да им позволим да се промъкнат.

— Можем да се погрижим да не успеят — обади се детски глас. Едно десет-единадесетгодишно момче с кестенява коса се качи на пейката. Беше напълняло от последния път, в който Сестрата го видя, и бузите му бяха изгорели от вятъра. Тя знаеше, че под палтото му, точно под сърцето, имаше малък кръгъл белег. — Ако се намират на север оттук — продължи Бъки, — можем да вземем някоя кола и да отидем да ги намерим. — Той извади нож с дълго острие изпод палтото си. — Едва ли ще е проблем да се скрием в гората и да пукнем няколко от гумите им, докато не гледат.

— Определено ще ни е от голяма полза — съгласи се Ройс. — Колкото повече ги забавим, толкова повече време ще имаме за копаене и строене. Няма да е лоша идея да изпратим съгледвачи на осемдесет километра нагоре по пътя.

— Съмнявам се да си много опитен зад волана — обърна се Пол към Бъки. — Ако успея да намеря кола, която не звучи като разгорещен слон, ще ви бъда шофьор. Имам малко опит в ловенето на вълци.

— Аз имам брадва! — каза друг мъж. — Не е много остра, но ще свърши работа!

Много от присъстващите също станаха, за да се предложат за доброволци.

— Можем да нацепим празните бараки и да използваме дървения материал! — предложи един мъж от испански произход със светлолилав келоид на лицето.

— Добре, трябва да съберем всички триони и брадви, които успеем да намерим — каза Бъд Ройс на Сестрата. — Господи, винаги съм смятал, че малко ми хлопа дъската! Явно изцяло се е разковала! Трябва да разпределим работата и да направим графици. Най-добре ще е да се захващаме веднага за работа.

— Съгласна — отвърна Сестрата. — Всеки, който не иска да помага, трябва да си тръгне още сега и да не се пречка.

Около петнадесет души излязоха, но местата им мигновено бяха заети от хора от отвън.

Когато тълпата се успокои отново, Сестрата погледна Суон и видя изписаната на лицето ѝ решителност. Тя разбра, че момичето наистина беше взело своето решение… и също така разбра, че няма да може да я накара да напусне Мерис Рест и да остави останалите да се изправят сами срещу войниците.

„Е — каза си жената, — караме го стъпка по стъпка. Вървим ли стъпка по стъпка, ще стигнем до мястото, за което сме тръгнали.“

— Знаем какво трябва да направим — каза тя на събралите се хора. — Хайде да се залавяме за работа и да спасим града ни.

Болезненият звук проехтя през студения въздух и Суон потръпна. Тя дръпна поводите на Муле, за да накара животното да върви. От ноздрите му излезе пара, когато също чу обезпокоителния шум. Още болезнени звуци долетяха до нея, подобно на бързи и високи тонове, изсвирени на хавайска китара, но Суон беше наясно, че трябва да ги изтърпи.

Тези звуци бяха издавани от отсичаните живи дървета, които щяха да бъдат добавени до високата метър и двадесет стена от трупи, храсти и пръст, която ограждаше Мерис Рест и нивата с посевите.

Над болезнения звук Суон чу ритмичното сечене на брадви.

— Хайде, Муле — каза тя и поведе коня покрай стената, където десетки хора трупаха още храсти и дървен материал. Всички те вдигаха глави, спираха за миг, за да я погледнат, и продължаваха да работят с подновени сили.