Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Бъд Ройс беше казал на нея, Сестрата и Джош, че стената трябва да е поне метър и осемдесет, преди водата да бъде излята върху нея… но времето им намаляваше. Бяха необходими над двадесет часа непрекъсната изтощителна работа, за да се издигне стената в настоящите ѝ височина и обиколка. В бързо изсечения край на гората се трудеха работни групи, оглавявани от Ана Макклей, Ройс и други доброволци, които изкопаваха мрежа от ровове, след което ги скриваха под плетеница от пръчки, слама и сняг.

Пред тях работеше друга група от хора, които редяха камъни и изсипваха пръст в процепите в стената. Дъхът им излизаше на пара от устите им. Сред тях беше Сестрата, чиито ръце и дрехи бяха мръсни, а лицето ѝ беше зачервено. Един здрав канап беше преметнат около врата ѝ и завързан за дръжката на кожената чанта. Наблизо Робин разтоварваше поредната ръчна количка с пръст. Суон знаеше, че му се искаше да тръгне с Пол, Бъки и другите трима разбойници, които се насочиха на север предния ден в едно сиво субару, но Сестрата му каза, че се нуждаят от мускулите му на стената.

Момичето слезе от Муле. Сестрата я видя и се намръщи.

— Какво правиш тук? Мисля, че ти казах да стоиш в бараката.

— Така е. — Суон загреба две шепи пръст и ги натъпка в пролуките. — Няма да стоя там, докато всички останали работят.

Сестрата вдигна ръце, за да ѝ ги покаже. Целите бяха в кръстосващи се рани, причинени от малки и остри камъни.

— Трябва да си пазиш ръцете за по-добри неща. Върви сега!

— Ръцете ти ще заздравеят. Както и моите. — Момичето натъпка още пръст и камъни в дупката между две трупи. На около двадесет метра от нея няколко мъже нареждаха още трупи и ги наместваха върху стената, за да стане по-висока.

Робин погледна надвисналото грозно небе.

— Ще се стъмни след час. Ще успеем да видим огньовете им, ако са наблизо.

— Пол ще ни уведоми, ако наближат. — Или поне се надяваше да е така. Сестрата беше наясно, че Пол се впуска в една много опасна работа. Ако войниците хванеха него и момчетата, щяха да ги убият. Погледна момичето, защото страхът ѝ за Пол направо я задушаваше. — Върви, Суон! Няма смисъл да си тук и да си нараняваш ръцете!

— Не съм различна , по дяволите! — изкрещя неочаквано момичето и се изправи. Очите ѝ блестяха от гняв, а бузите ѝ бяха почервенели. — Аз съм човек, не съм… не съм някакво стъклено изделие на рафта! Мога да работя колкото всички останали и няма нужда да ме улесняваш!

Сестрата се изуми от гневния изблик на Суон, на който всички станаха свидетели.

— Съжалявам — каза момичето и се успокои, — но няма нужда да ме затваряш някъде, за да ме защитиш. Мога сама да се грижа за себе си. — Тя погледна хората наоколо, погледна Робин и отново се обърна към Сестрата: — Знам защо онази армия идва тук и кой ги води. Те искат мен . Заради мен целият град е в опасност. — Гласът ѝ я предаде и очите ѝ се насълзиха. — Искам да избягам. Искам да се махна, но знам, че ако го направя, войниците ще продължат да ме преследват. И пак ще ни отнемат всички посеви и ще избият хората. Така че няма нужда да бягам… но ако всички тук умрат, то ще е заради мен. Заради мен . Затова те моля да ме оставиш да направя каквото мога.

Сестрата знаеше, че Суон е права. Тя, Джош и останалите я третираха като чупливо порцеланово изделие или като… да, помисли си клошарката, като една от онези скулптури в магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ на Пето авеню. Всички се бяха вторачили в дарбата на Суон да събужда живот от мъртвата земя и бяха забравили, че тя е просто момиче. И все пак Сестрата се страхуваше за ръцете ѝ, защото те бяха инструментите, които да създадат живот от пустошта… но Суон беше много по-решителна и корава, отколкото предполагаха годините ѝ, и беше готова да работи.

— Ще ми се да имаше чифт ръкавици, но е много трудно да се намерят такива. — Собствените ръкавици на Сестрата се бяха скъсали. — Е, да се захващаме за работа тогава. Само пилеем време. — Тя отново се зае със задачата си.

Пред лицето на Суон бяха размахани чифт опърпани вълнени ръкави.

— Вземи ги — настоя Робин. Собствените му ръце бяха голи. — Винаги мога да си открадна други.

Суон го погледна в очите. Зад коравата му маска се криеше нежност и доброта, сякаш слънцето изведнъж беше проникнало през снежен облак. Тя посочи Сестрата.

— Дай ги на нея.

Робин кимна. Сърцето му направо препускаше в гърдите. Той си каза, че ако този път направи нещо глупаво, просто ще изпълзи в някоя дупка и ще се зарови. О, тя беше много красива! „Не прави нищо глупаво! — предупреди се младежът. — Дръж се прилично, човече! Просто се дръж прилично!“