Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Гигантът изгуби равновесие и залитна към масата. Нещо падна на пода и той се наведе да го вдигне.

Изведнъж цялото му тяло поддаде като къща от карти и се строполи напред. Цялата барака се разтресе от удара.

„Изгарям — помисли си Джош. — О, Господи… направо изгарям…“

Държеше нещо между пръстите си. Онова, което беше паднало от масата. Приближи го до окото си и видя какво е.

Картата „Таро“ с младата жена, седнала в поле с цветя, пшеница и водопад. Лъвът и агнето лежаха в краката ѝ, а в едната си ръка държеше щит с феникс, който възкръсваше в пламъци от пепелта. На главата си имаше стъклена корона, която светеше.

— „Им… пера… трицата“ — прочете Джош.

Той се вторачи в цветето, в стъклената корона и в лицето на младата жена. Гледа ги съвсем отблизо и много внимателно, докато треската заливаше главата и тялото му като изригващ вулкан.

„Трябва да кажа на Сестрата — помисли си Джош. — Трябва да кажа на Сестрата… че стъкленият пръстен в чантата ѝ… е корона. Трябва да ѝ покажа тази карта… защото Суон и Императрицата… са с едно и също лице…“

В следващия миг треската изпепели всички мисли в главата му и той изгуби съзнание, стиснал картата в ръката си.

На четвъртата вечер в небето загоря огън. Робин го видя, докато пълнеше кофи и варели с вода, които да бъдат натоварени на каруци и отнесени до стената. Всеки един съд — от пластмасова кофа до корито — бяха вкарани в употреба и работниците около извора неспирно ги пълнеха и натоварваха на каруци и автомобили.

Робин знаеше, че източникът на светлината, която се отразяваше в търбусите на ниските облаци на север, бяха факлите и кладите на армейския лагер, който вероятно беше на двадесет и пет километра разстояние. Войниците щяха да стигнат до Мерис Рест на следващия ден и ледът, който покриваше завършената и висока около два метра и десет сантиметра стена, трябваше да бъде подсилен в тези последни часове, като в задачата беше необходимо да се вложат изключително много усилия. Раменете го боляха и всяко ведро, кофа или тенджера, които пълнеше от извора, му се струваха като двадесеткилограмови тежести, но си мислеше за Суон и продължаваше да работи. Същия ден тя отиде при него и му помогна с пръстта като обикновен човек. Ръцете и на двамата бяха целите в рани и мазоли и докато работеха, Робин ѝ разказа всичко за себе си, за живота си в сиропиталището и за годините си като разбойник. Суон го изслуша, без да го съди, и когато приключи с историята си, тя му разказа нейната.

Робин нямаше нищо против болката в тялото си и отметна умората като старо одеяло. Просто трябваше да мисли за лицето на Суон и се зареждаше с нова енергия. Тя трябваше да бъде защитена като красиво цвете и младежът беше готов да умре за нея, ако се наложеше.

Робин видя същата сила изписана на лицата на останалите и осъзна, че всички работят много отвъд възможностите си, защото знаеха, че утре щеше да се реши бъдещето.

Глори застана на верандата, загледа се на север и прегърна Арън през рамо.

— Направо ще ги размажа! — зарече се момчето и размаха Ревльото като сопа.

— Утре ще останеш в къщата — отвърна майка му. — Разбираш ли ме?

— Искам да съм войник! — възпротиви се детето.

Глори стисна силно раменете му и го обърна към себе си.

— Не! — заяви тя, а кехлибарените ѝ очи направо беснееха. — Искаш да се научиш как да убиваш и да отнемаш собствеността на други хора ли? Искаш да превърнеш сърцето си в камък, за да газиш другите и да смяташ, че това е правилно ? Момко, ако някога станеш такъв човек, ще ти разбия главата още на мига! Така че никога, наистина никога не казвай, че искаш да си войник! Чуваш ли ме?

Долната устна на Арън потрепери.

— Да, госпожо — отвърна той. — Но… ако не съществуват добри войници, кой ще ни пази от лошите ?

Глори не можеше да му отговори. Очите му потърсиха нейните. Винаги ли щеше да бъде така?, зачуди се тя. Винаги ли щеше да има войници, които да се бият под различни флагове и лидери? Нямаше ли някога да бъде сложен край на войната, без значение кой беше спечелил? Ето че беше дошло времето, в което собственият ѝ син се беше изправил пред нея и ѝ беше задал въпроса.

— Ще си помисля — отговори Глори и това беше най-доброто, което успя да измисли.

Тя погледна нагоре по пътя, където се намираше църквата. Вече я нямаше, тъй като дървеният материал беше използван за подсилването на стената. Всички брадви, лопати, кирки, мотики и ножове — абсолютно всичко, което можеше да се използва като оръжие — бяха събрани и разпределени. Не разполагаха с много муниции. Вехтошаря дори предложи да направи „свръхзвукови прашки“, ако му намереха достатъчно ластици.