Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Не го взеха — каза Пол. — Не можех да им позволя да ме убият и да го вземат.

— Какво да вземат?

Той се усмихна едва и докосна запасания на колана му магнум.

— Старото ми приятелче.

— Върви сега. Почини си, чу ли?

Пол кимна и позволи на Ана да му помогне.

Сестрата внезапно се качи на стълбата и лицето ѝ се напълни с кръв, когато изкрещя на север:

— Елате, шибани убийци! Елате ми! Видяхме какво правите с децата! Хайде, проклети страхливи копелета! — Гласът я предаде и пресипна и тя просто остана на върха на стълбата. От устата и ноздрите ѝ излизаше пара, а тялото ѝ се тресеше като гръмоотвод в буря.

Леденият вятър брулеше лицето ѝ и ѝ се стори, че помирисва горчива пепел.

Нямаше смисъл да стои тук и да крещи като… някаква клошарка от Ню Йорк, помисли си Сестрата. Не, имаше още много работа за вършене, защото войниците щяха да дойдат много скоро.

Слезе от стълбата и Суон я докосна по ръката.

— Добре съм — увери я жената с дрезгав глас, но двете знаеха, че Смъртта наближава, хили се като череп и посича всичко по пътя си.

Върнаха се на техните места на стената и отново се заеха с работата си.

Денят настъпи.

Мрачната светлина разкри завършената стена — покрита със седем-осем сантиметра лед и подсилена на места със заострени дървени колове — която ограждаше целия Мерис Рест и нивата с посевите. Освен откъслечния кучешки лай, над града беше паднала тишина и не се забелязваше никакво движение на осеяната с пънове земя между стената и гората, чиято дължина беше около четиридесет метра.

Два часа след разсъмване прозвуча един-единствен изстрел и часовият на източната част на стената се катурна от стълбата с дупка от куршум в челото си.

Защитниците на Мерис Рест чакаха първата атака… но тя не идваше.

Жената часови на западната част на стената докладва, че е видяла раздвижване в гората, но не можеше да каже колко войници бяха. Те се бяха скрили отново между дърветата, без да открият стрелба.

Около час след това друг часови на източната част съобщи, че е чул тежки машини в далечината, които се движат през гората и приближават.

— Идва камион! — изрева единият от пазителите на северната част на стената.

Пол Торсън се качи по стълбата и погледна. Чу стържещата странна музика от калиопа. По пътя от север приближаваше сладоледен камион на „Гуд Хюмър“, върху чиято кабина бяха монтирани два високоговорителя, а предното стъкло беше бронирано и разполагаше с оръдейна кула.

Музиката спря и докато камионът продължаваше да се движи напред, се разнесе мъжки глас:

— Жители на Мерис Рест! Говори законът на Армията на съвършенството! — Гласът бумтеше по високоговорителите и заливаше целия град, нивата с царевицата и ябълковите дървета, които пускаха корени, основите на църквата, кладите и бараката, в която спеше Джош. — Не желаем да ви убиваме! Всеки, който иска да се присъедини към нас, е добре дошъл! Елате до стената и се присъединете към Армията на съвършенството! Доведете семействата си и си вземете оръжията и храната! Не искаме да убиваме всички ви!

— Да беееее — измърмори Пол под мустак. Магнумът му беше готов за действие.

— Искаме посевите ви — продължи да нарежда гласът по високоговорителите, докато сладоледеният камион приближаваше северната част на стената. — Искаме запасите ви от храна и вода. Искаме и момичето. Доведете ни момичето на име Суон и ще оставим всички останали на мира. Просто ни я доведете и ще ви приветстваме с отворени, любящи… о, мамка му!

В този миг предните гуми на камиона се забиха в един от скритите ровове, а задните му се вдигнаха във въздуха. Той се обърна настрани и падна в трапа.

Разнесоха се победоносни викове от другите часови. Минута по-късно двама мъже излязоха от рова и побягнаха в посоката, от която бяха дошли. Единият от тях куцаше и не можеше да настигне другаря си. Пол насочи магнума в средата на гърба му.

Искаше му се да дръпне спусъка. Знаеше, че трябва да убие копелето, докато имаше този шанс. Но не го направи и след малко двамата войници изчезнаха в гората.

Вдясно от него се разнесе стрелба от картечница. Куршумите се врязваха на зигзаг в стената, пукаха леда и се забиваха в трупите и пръстта. Пол се наведе, чу викове от източната част, последвани от още стрелба, и осъзна, че първата атака е в ход. Осмели се да вдигне глава и видя около четиридесет войници да заемат позиции в гората. Те откриха огън, но куршумите им не можеха да пробият стената. Пол се наведе. Не отвръщаше на огъня, защото чакаше някой от тях да тръгне напред и да излезе на открито.