Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Господин Половски се покатери на стълбата на един мъртъв часови и започна да стреля с пистолета си с невероятна скорост.

— Отблъснете ги! — изкрещя той. Прицели се в един вражески войник, но преди да успее да дръпне спусъка, куршум от пушка прониза гърдите му, а втори го уцели отстрани в главата. Той падна от стълбата и на мига една жена взе пистолета от ръката му.

— Отстъпвайте! Отстъпвайте! — развика се лейтенант Тачър, докато куршумите свистяха около главата му и войниците от двете му страни падаха ранени или убити. Тачър не изчака хората му да се подчинят, а се обърна и побягна. На третата крачка го застигна куршум от .38-калибров револвер, който го уцели в тила и го повали в един от рововете, в който вече имаше четири трупа.

Дисциплината беше нарушена и войниците започнаха да отстъпват. Те оставяха мъртвите си събратя след себе си.

— Не стреляйте! — провикна се Сестрата. Стрелбата секна, а след минута същото се случи и на източната част на стената.

— Нямам повече патрони! — провикна се една жена с пушка и от редиците се понесоха още подобни оплаквания… Сестрата знаеше, че веднъж свършат ли патроните в оръжията на всички, нямаха повече. „Подмамват ни — помисли си тя. — Карат ни да си хабим мунициите и когато оръжията ни станат безполезни, ще щурмуват стената и ще сипят смърт и разрушение.“ Самата тя разполагаше с още шест патрона за своята пушка и това беше всичко.

„Ще пробият. Рано или късно ще пробият.“

Погледна Суон и видя в тъмните ѝ очи, че е стигнала до същото заключение.

— Те искат мен — каза момичето. Вятърът развяваше косата ѝ около бледото ѝ и прекрасно лице като брилянтни пламъци. — Никой друг. Само мен. — Погледът ѝ намери една от стълбите, опрени в стената.

Сестрата бързо протегна ръка, хвана я за брадичката и обърна главата ѝ към себе си.

— Избий си тази мисъл от главата! — сопна ѝ се тя. — Да, искат те! Той те иска! Но не се ли замисляш, че всичко ще свърши, ако отидеш при тях!

— Но… ако отида, може би ще…

— Не можеш да го направиш! — прекъсна я жената. — Ако прескочиш тази стена, само ще покажеш на всички нас, че няма за какво да се борим!

— Не искам… — Суон поклати глава, отвратена от гледките, звуците и миризмите на войната. — Не искам никой друг да умира.

— Вече не зависи от теб. Хора ще умрат. Аз може да съм мъртва, преди денят да е свършил. Но си струва да се биеш и да умреш за някои неща. По-добре проумей това още тук и още сега, ако ще водиш хората.

— Да водя хората? Какво имаш предвид?

— Наистина не знаеш, нали? — Сестрата пусна брадичката ѝ. — Ти си родена водач! Вижда се в очите ти, в гласа ти, в начина, по който се държиш… във всичко, което си. Хората те слушат, вярват в онова, което казваш, и искат да те следват. Ако кажеш на всички да оставят оръжията си, те ще го направят на мига. Защото знаят, че си много специална, Суон… независимо дали го вярваш, или не. Ти си водач и трябва да се научиш да се държиш като такъв.

— Аз? Водач? Не, аз съм просто… Аз съм просто едно момиче .

— Ти си родена, за да водиш хората и да ги учиш! — настоя Сестрата. — Това доказва думите ми. — Тя докосна стъкления пръстен в кожената чанта. — Джош знае, че е така. Робин също. Той е наясно каква си, наясно съм и аз. — Жената посочи отвъд стената, където, сигурна беше, се намираше мъжът с аленото око. — Сега е моментът, в който ти също трябва да приемеш това.

Суон беше объркана и дезориентирана. Детството ѝ в Канзас преди седемнадесети юли ѝ се струваше като живота на друг човек, съществувал преди сто години.

— На какво да ги уча ? — попита тя.

— Какво може да бъде бъдещето — отвърна Сестрата.

Суон се замисли за онова, което беше видяла в стъкления пръстен: зелените гори и ливади, златните полета и ароматните овощни градини на един нов свят.

— А сега се качи на този кон — каза клошарката — и обиколи с него стената. Стой изправена и горда и нека всички те видят. Стой като принцеса. — Тя самата се изпъна като струна. — Нека всички видят, че на този проклет свят все още има нещо, за което си струва да умрат.

Суон погледна отново стълбата. Сестрата беше права. Те искаха нея, да, но нямаше да спрат дори да я получеха. Просто щяха да продължат да убиват като побеснели кучета, защото разбираха само от това.

Отиде до Муле, хвана въжените поводи и се качи на гърба му. Той заподскача известно време, все още изнервен от шумотевицата, но бързо се успокои при допира ѝ. Тя му прошепна и животното тръгна в лек галоп около стената.