Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Сестрата изпрати с поглед Суон, чиято коса се вееше зад нея като огнен флаг, и видя, че останалите също се обръщат, за да я погледнат, видя ги как се изпънаха и как провериха оръжията и мунициите си, след като ги отмина. Видя нова решителност, изписана на лицата им и разбра, че всички бяха готови да умрат за момичето — и за техния град — ако се стигнеше до това. Надяваше се да не се стига, но беше сигурна, че войниците ще се завърнат по-силни от всякога… и точно сега нямаха никакъв шанс за успех.

Сестрата презареди пушката и се върна на насипа в очакване на следващата атака.

С мрака дойде и прорязващият костите студ. Кладите бяха захранени от дъски, взети от стените и покривите на бараките. Бранителите на Мерис Рест се грееха около тях, ядяха и почиваха по един час, преди да се върнат на стената.

На Сестрата ѝ останаха четири патрона. Войникът, който беше убила, лежеше на три метра от стената. Кръвта беше замръзнала и черна около раната в гърдите му. Пол беше останал с дванадесет патрона на северния периметър и по време на кратката престрелка малко преди да мръкне двамата мъже от двете му страни бяха убити. Един рикоширал куршум беше запратил трески в челото и дясната му буза, но иначе беше добре.

Робин, който се намираше на източната барикада, установи, че му бяха останали само шест патрона за пушката. Той бранеше тази част от стената с още четиридесет души и Ана Макклей, която отдавна беше останала без патрони за собствената си пушка и сега държеше малък .22-калибров пистолет, който беше взела от един мъртвец.

Атаките продължиха цял ден със затишия от по един-два часа между тях. Войниците първо нападаха някоя част от барикадата, а после я обсипваха с куршуми. Стената продължаваше да се държи и отклоняваше по-голямата част от огъня, но куршумите отваряха процепи между трупите и от време на време уцелваха някого. Така един куршум от пушка улучи Бъд Ройс в коляното, но той продължаваше да куцука в южния край. Болката беше изписана на лицето му.

Беше наредено всички да пестят мунициите, но запасите бързо намаляваха, а врагът като че ли имаше достатъчно за пилеене. Всички бяха наясно, че е просто въпрос на време, преди стената да бъде щурмувана от масивна сила… но въпросът беше от коя страна щеше да дойде атаката?

Суон се питаше точно това, докато яздеше Муле през царевичната нива. Натежалите стъбла се поклащаха на съскащия срещу тях вятър. В откритото пространство пред нея гореше най-голямата клада, около която петдесет-шестдесет души си почиваха и ядяха супа, която сипваха от големи димящи дървени кофи. Момичето беше на път да посети многото ранени, които бяха отведени в бараката на доктор Райън, и когато мина покрай големия огън, хората, събрали се около него, замлъкнаха.

Суон не погледна никого от тях. Не можеше, защото — макар да знаеше, че Сестрата е права — имаше чувството, че собственоръчно е подписала смъртните им присъди. Заради нея хората бяха избивани, ранявани и осакатявани и ако да си водач означаваше, че трябва да поемеш подобно бреме, то за нея беше прекалено тежко. Тя не ги погледна, защото знаеше, че много от тях щяха да са мъртви, преди да настъпи следващият ден.

— Не се тревожи! — изкрещя един мъж. — Няма да пуснем копелетата вътре!

— Когато ми свършат патроните — обеща друг, — ще използвам ножа си! Когато и той се счупи, ще ми останат зъбите ми!

— Ще ги спрем! — провикна се една жена. — Ще ги накараме да отстъпят!

Надигнаха се още окуражаващи викове и обещания и когато Суон най-накрая погледна кладата, видя, че всички я гледат — нечии силуети само бяха очертани от пламъците, а други се виждаха ясно на светлината им. Очите им блестяха, а на лицата им бяха изписани сила и надежда.

— Не се страхуваме да умрем! — каза друга жена и много гласове се съгласиха с нея. — Страхуваме се от капитулация, но, за бога, аз няма да се предам!

Суон дръпна поводите на Муле и огледа внимателно хората. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Кльощавият чернокож мъж, който беше особено разпален на градската среща, я приближи. Лявата му ръка беше превързана с кървав парцал, но в очите му се четяха смелост и страст.

— Недей да плачеш! — смъмри я той, когато се приближи до нея. — Ти не бива да плачеш! Господи, не бива! Ако ти не си силна, кой да бъде?

Суон кимна и избърса очи с опакото на ръката си.

— Благодаря ти — каза тя.

— Тцъ-тцъ! Аз ти благодаря.

— За какво?

Мъжът се усмихна замечтано.