Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Робин! — изкрещя Суон. — Къде си?

— Тук! — Младежът все още не можеше да я види. Спъна се в трупа на някакъв мъж, чиито гърди бяха заприличали на решето. Той стискаше брадва и Робин изгуби няколко ценни секунди, за да я вземе от ръката му.

Изправи се и се озова лице в лице с кон… и не беше ясно кой от двамата се изплаши повече. Муле изцвили и отново се вдигна на задните си крака. Искаше му се да побегне в галоп, но Суон бързо го успокои. Тя видя окървавеното лице на Робин и му подаде ръка.

— Качвай се! Хайде!

Младежът хвана ръката ѝ и се качи на коня зад нея. Момичето заби пети в хълбоците на животното, завъртя го към града и то побягна напред.

Излязоха от гъстия пушек и Суон неочаквано дръпна юздите му. Муле се подчини и копитата му заораха в земята. Двамата с Робин видяха водещите се навсякъде в Мерис Рест боеве. В южната част на града горяха огньове, а от запад прииждаха войници през огромни дупки в стената, последвани от още бронирани коли и камиони. Вятърът постоянно разнасяше напред-назад шума от изстрели, викове и крясъци… и в този момент Суон осъзна, че Мерис Рест е паднал.

Трябваше да намери Сестрата, и то бързо . Лицето ѝ беше сериозно и измъчено, а зъбите ѝ стиснати от гняв. Срита Муле.

Конят побягна като чистокръвен жребец, с ниско наведена глава и увиснали уши.

Разнесе се силен тракащ звук и около нея се завъртяха горещи течения. Усети как Муле потрепери, простена, сякаш беше сритан, и краката му го предадоха. Конят падна и захвърли Робин настрани, но заклещи левия крак на Суон под себе си. Въздухът беше изваден от дробовете ѝ и тя остана да лежи замаяна, докато животното отчаяно се опитваше да стане. Младежът вече беше видял дупките от куршуми в корема му и знаеше, че е свършено.

Някакъв двигател изръмжа. Робин вдигна поглед и видя един „Шевролет Нова“ с бронирано предно стъкло и оръдейна кула на покрива. Наведе се над Суон и се опита да я освободи, но кракът ѝ беше сериозно затиснат. Муле все още се опитваше да се изправи. От ноздрите му излизаха пара и струи кръв, а ребрата му подскачаха. Очите му бяха ококорени от ужас.

Оръдейната кула на шевролета откри стрелба и куршумите се врязаха в земята в опасна близост до Суон. Робин с ужас осъзна, че не разполага с достатъчно сила, за да я освободи. Радиаторът на бронираната кола се хилеше като пълна с метални зъби уста. Младежът стисна здраво дръжката на брадвата.

Суон го сграбчи за ръката.

— Не ме оставяй — каза му тя, беше замаяна и нямаше представа, че Муле умира върху нея.

Младежът вече беше измислил какво да прави. Той се освободи от нея и хукна към бронираната кола.

— Робин! — изкрещя Суон, вдигна глава и го видя къде отива.

Той бягаше на зигзаг в тази игра на движеща се мишена. Куршумите караха снегът и пръстта да подскачат по петите му. Шевролетът зави към него и се отдалечи от Суон, точно както се надяваше. „Размърдай си мързеливия задник!“, каза си Робин, когато се хвърли на земята, претърколи се и стана отново на крака, за да измести прицела на стрелеца. Шевролетът набра скорост и започна бързо да скъсява дистанцията помежду им. Младежът рязко сменяше посоката си, докато картечницата бълваше своите речи, а горещите куршуми пореха въздуха с острите си езици. „О, мамка му!“, каза си той, когато усети жилеща болка в лявото си бедро. Знаеше, че е бил улучен, но положението не беше много зле, затова продължи напред. Бронираната кола го последва в пушилката.

На северния периметър Пол Торсън и още четиридесет мъже и жени бяха заобиколени от войници. Пол разполагаше само с два патрона и повечето от другите също бяха свършили мунициите преди доста време. Те размахваха сопи, брадви и лопати и предизвикваха враговете да ги нападнат.

Един джип спря зад защитата на бариерата от пехотинци на АНС и полковник Маклин стана на крака. Палтото му беше наметнато върху раменете му, а хлътналите в скелетоподобното му лице очи огледаха групата бранители, които бяха притиснати до стената.

— Тя с тях ли е? — обърна се полковникът към мъжа, който седеше на задната седалка.

Онзи, който се наричаше Приятел, стана. Той беше облечен в униформа на Армията на съвършенството, а върху рядката му тъмнокестенява коса беше нахлупена сива фуражка. Днес лицето му беше обикновено, бездушно и лишено от всякакви отличителни черти. Воднистите му лешникови очи оглеждаха хората няколко секунди.

— Не — отговори най-накрая той с бездушен глас, — тя не е с тях. — Отново седна на седалката.