Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Стойте! — нареди единият от тях, но гигантът не го послуша. Погледна бързо назад, за да се увери, че Робин е зад него. Младежът го следваше по петите въпреки ранения си крак.

Почти бяха стигнали до лабиринта от алеи, когато четирима войници им препречиха пътя. Джош реши да ги прегази като таран, но двама от тях вдигнаха оръжията си. Той спря, хлъзна се в калта и затърси път за бягство като хваната в капана на хрътки лисица. Робин зави вдясно… и на около три метра пред него чакаха трима войници, като единият от тях вече насочваше автомата си. Още войници идваха отляво и Джош осъзна, че само след секунди ще бъдат направени на решето от кръстосан огън.

Суон щеше да бъде убита в ръцете му. Нямаше начин да се измъкнат оттук и можеше да я спаси само ако… При това, в случай че въобще можеше да бъде спасена. Нямаше избор, а и не разполагаше с много време за размисъл.

— Не стреляйте! — провикна се той. И дойде моментът, в който трябваше да го изрече, за да не стрелят войниците. — Това е Суон! Това е момичето, което търсите!

— Стой на място! — нареди един от мъжете и насочи пушка в главата на Джош. Тримата бяха бързо обградени. Последва кратка дискусия между няколко от войниците, единият от които като че ли командваше другите, и след това двама от тях тръгнаха в противоположни посоки, очевидно за да намерят някого.

Суон искаше да заплаче, но не смееше да пролее дори само една сълза, не и пред тези мъже. Тя се опитваше да бъде колкото се може по-спокойна и да изглежда като изваяна от лед скулптура.

— Всичко ще е наред — каза ѝ тихичко Джош, макар че думите му звучаха напразни и глупави. Поне засега беше жива. — Ще видиш, че ще се измъкнем от това…

— Не говори, негро! — изкрещя един от войниците и насочи своя .38-калибров револвер в лицето на гиганта.

Джош го дари с най-добрата си усмивка.

Над Мерис Рест продължаваха да се носят изстрели, експлозии и писъци, които бяха като остатъчни спомени от кошмара. „Свършено е с нас“, помисли си Робин и нямаше какво да направи по въпроса. Само към него бяха насочени две пушки и четири пистолета. Той погледна към горящата източна част на стената, към западната и към царевичната нива, където камиони и бронирани коли се прегрупираха, за да разположат лагера си.

Само след пет-шест минути се върна единият от войниците, които бяха тръгнали нанякъде, следван от стар кафяв камион на UPS. На Джош му заповядаха да пусне Суон, но тя все още изпитваше затруднения да стои на крака и се облегна на него. След това мъжете проведоха пълно и грубо претърсване на пленниците си. Те добре опипаха набъбналите гърди на Суон. Гигантът забеляза как лицето на Робин почервеня от гняв и го предупреди:

— Не се разгорещявай.

— Каква е тази глупост? — Единият от войниците вдигна картата „Таро“, която Джош носеше в джоба на дънките си.

— Просто карта — отвърна той. — Нищо специално.

— Така е. — Мъжът скъса на парчета „Императрицата“ и я хвърли на земята.

Задната врата на камиона на UPS беше отворена. Джош, Робин и Суон бяха натикани вътре заедно с още тридесетима други. Вратата беше затворена и заключена и пленниците останаха в пълен мрак.

— Отведете ги в курника! — нареди сержантът на шофьора и камионът на UPS потегли с новата си пратка.

Суон запуши с ръце ушите си, но все още чуваше ужасните болезнени звуци и си помисли, че главата ѝ ще се пръсне, преди да замлъкнат.

„Курникът“ представляваше голям кръг, ограден с бодлива тел, в който всичките двеста шестдесет и двама оцелели жители на Мерис Рест бяха затворени. Войниците бяха плъпнали в царевичната нива и режеха стъблата с мачетета и брадви или ги изкореняваха, след което ги хвърляха в каросериите на камионите като някакви трупове.

В курника не се позволяваше паленето на огньове и въоръжените надзиратели, които стояха около оградата от бодлива тел, стреляха предупредително във въздуха, за да разпръскват хората. Много от ранените замръзваха до смърт.

Джош потръпна от смеха и песните на войниците в града. Погледна с изморени очи бараките и видя голям огън да гори в средата на пътя, близо до извора. Около Мерис Рест бяха паркирани десетки камиони, бронирани коли, ванове и каравани и още една клада гореше, за да топли посетителите. Труповете бяха събличани и нахвърляни в зловещи замръзнали купчини. Камионите се движеха наоколо, за да събират дрехите и оръжията.

Копелетата бяха майстори в това, което правеха. Не оставяха нищо след себе си освен обвивките от човешки живот.