Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Няма да повтарям! Размърдай си задника!

„Бог да ми е на помощ“, помисли си тя… преглътна трудно и тръгна към оградата от бодлива тел и надзирателя с пушката. Той веднага вдигна оръжието си и го насочи към нея.

— Стой! — предупреди я войникът вдясно.

Суон продължи напред, стъпка по стъпка, без да отлепя очи от мъжа с пушката.

Онзи дръпна спусъка.

Куршумът изсвистя покрай главата ѝ, на не повече от седем-осем сантиметра от нея. Тя спря, потрепери… и направи нова крачка.

— Суон! — изкрещя Джош и стана. — Суон, недей!

Надзирателят с пушката направи крачка назад, когато момичето го приближи още повече.

— Следващият ще е точно между очите ти — обеща той, но безмилостният поглед на момичето направо го пронизваше.

Тя спря.

— Тези хора се нуждаят от одеяла и храна — каза на надзирателя и се изненада от силата в гласа си. — Нуждаят се от тях още сега . Върви да кажеш на шефа си, че искам да го видя.

— Майната ти — отвърна мъжът. И стреля.

Куршумът прелетя над главата на Суон, защото единият от другите надзиратели беше сграбчил цевта на пушката и я беше блъснал нагоре.

— Не чу ли името ѝ, тъпако? — попита вторият мъж, който беше спасил живота ѝ. — Това е момичето, което търси полковникът! Върви да намериш някой офицер и докладвай!

Първият надзирател пребледня, защото осъзна колко близо беше до възможността да бъде одран жив. Без да се замисля, хукна на бегом към командния център на полковник Маклин.

— Казах — повтори с твърд тон Суон, — че искам да се видя с шефа ви.

— Не се тревожи — отвърна ѝ надзирателят. — Съвсем скоро ще имаш възможността да срещнеш полковника.

Един камион спря пред курника. Отключиха задната му врата я отвориха. От него свалиха четиринадесет пленници и ги вкараха при другите. Суон ги съпроводи с поглед. Някои от тях бяха лошо ранени и едва вървяха. Тя отиде да им помогне… и почувства нещо подобно на електрически ток, когато разпозна една от новодошлите.

— Сестра! — провикна се момичето и хукна към мръсната жена, която мина през вратата на курника.

— О, мили боже, мили боже! — захлипа Сестрата, прегърна Суон и я притисна силно до себе си. Двете стояха така известно време в мълчание, просто имаха нужда да усещат ударите на сърцето на другата. — Мислех, че си мъртва! — каза най-накрая жената. Погледът ѝ беше замъглен от сълзите. — О, мили боже, мислех си, че са те убили!

— Не, добре съм. Тук сме с Джош, Робин, Глори и Арън. Всички си мислехме, че ти си мъртва! — Суон се отдръпна назад, за да огледа Сестрата. Стомахът ѝ се беше свил. Дясната част на лицето на жената беше опръскано с горящ бензин. Веждата ѝ беше изгоряла и окото ѝ беше почти затворено от отока. Брадичката и носът ѝ бяха нарязани от летящи парчета стъкло. Предната част на палтото ѝ беше изцапано с пръст, а платът му беше овъглен и скъсан. Сестрата разпозна изражението на Суон и сви рамене.

— Е, явно не ми е писано да съм красива — каза тя.

Момичето я прегърна отново.

— Ще се оправиш. Не знам какво щях да правя без теб!

— Щеше да се справиш, точно както се справяше преди двамата с Пол да се появим. — Жената се огледа наоколо. — Къде е той?

Суон знаеше кого има предвид, но въпреки това попита:

— Кой?

— Знаеш кой. Пол. — В гласа на Сестрата се усещаше тревога. — Той е тук, нали?

Момичето се поколеба.

— Къде е той? Къде е Пол?

— Не знам — призна си Суон. — Не е тук.

— О… Господи. — Клошарката притисна изцапаната си със спечена пръст ръка в устата си. Беше замаяна и тази новина почти я довърши. Беше изморена и изтощена от боя. Костите я боляха, сякаш тялото ѝ беше накъсано на парчета и отново събрано. Малко преди да се озове тук, беше напуснала западната част на стената, когато войниците пробиха през нея. С намерен наблизо захвърлен месарски нож уби един от тях в ръкопашен бой, но след това беше принудена да прекоси нивата, за да се спасява. Скри се под една барака, но когато я подпалиха, нямаше друг избор, освен да се предаде. — Пол — прошепна тя. — Мъртъв е. Знам, че е мъртъв.

— Няма как да си сигурна в това! Може да се е измъкнал! Може би все още се крие!

— Хей, ти! — провикна се надзирателят. — Пръскайте седянката и се размърдайте!

— Облегни се на мен — каза Суон и помогна на Сестрата да отиде при другите. Джош вървеше към тях, последван от Робин. Изведнъж момичето осъзна, че жената вече не носеше кожената си чанта. — Стъкленият пръстен! Какво се случи с него?