Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Хората, които убиха тези войници, смятаха така — обади се Сестрата. — И ако разполагахме с повече патрони, все още щяхте да стоите пред стената със сритани задници.

Маклин насочи вниманието си към нея.

— Как се казваш?

— Нарича се Сестрата — отговори Приятел. — И притежава нещо, което желая.

— Мислех, че искаш момичето.

— Не. Тя не означава нищо за мен. Но ти се нуждаеш от нея. Сам видя царевичната нива. Тя е нейно дело. — Той се усмихна отнесено на Сестрата. — Тази жена крие едно красиво парче стъкло, което ще взема. О, да! Ще го намеря, повярвай ми. — Очите му се заровиха надълбоко в тези на клошарката, през плът и кост чак до склада на спомените ѝ. Сенките на преживяванията ѝ летяха като изплашени птички в съзнанието ѝ. Мъжът видя грозните останки на Манхатън и ръцете на Сестрата, които откриват стъкления пръстен; видя водния ад на тунел „Холанд“, покритата със сняг магистрала, която се виеше из Пенсилвания, дебнещите глутници с вълци и хиляди други трептящи картини, които се появиха в рамките на секунди. — Къде е? — попита я той и веднага видя вдигната кирка в съзнанието ѝ, очертана на светлината от една светкавица.

Сестрата го усети, че рови в главата ѝ като някакъв изпипан крадец, заел се с ключалката на сейф, и трябваше бързо да дръпне резето, преди да е успял да влезе по-навътре. Тя затвори очи, стисна ги много силно и започна да вдига капака на най-ужасното нещо, онова, което я запрати с писъци на ръба и я превърна в Сестра Крийп. Пантите на капака бяха ръждясали, защото не беше гледала вътре от много дълго време, но сега успя да вдигне капака и се насили да погледне, също като през онзи дъждовен ден на магистралата.

Мъжът с аленото око беше заслепен от синя светлина, която се въртеше ли, въртеше, и чу мъжки глас:

— Дайте ми я, госпожо. Трябва да ми я дадете. — Образът се изчисти и стана по-ясен и изведнъж в ръцете му се озова телцето на малко момиченце. То беше мъртво, а лицето му — премазано и изкривено. Наблизо видя преобърната кола, от чийто радиатор се издигаше пара. На окървавения асфалт блестяха парченца стъкло. — Дайте ми я, госпожо. Ние ще се погрижим за нея — каза някакъв млад мъж с жълт дъждобран и протегна ръце за детето.

— Не — отвърна тихичко Сестрата, изпълнена с болка, потънала надълбоко в този тежък за нея момент, — няма… да ви я… дам. — Гласът ѝ беше завалян като на пияница.

Мъжът с аленото око се отдръпна от главата и спомените ѝ. Устоя на желанието си да я сграбчи и да ѝ счупи врата. Сестрата беше много по-силна, отколкото си мислеше, или просто той беше по-слаб… и усещаше погледа на онази проклета кучка върху себе си! Имаше нещо в нея — в самото ѝ присъствие — което изсмукваше силата му! Да, това беше! Неудържимото ѝ зло го отслабваше! Един удар щеше да бъде достатъчен.

Един бърз удар в главата и всичко щеше да приключи! Стисна юмруци и се осмели да я погледне.

— Какво зяпаш?

Тя не му отговори. Лицето му беше страховито, но и запотено, все едно имаше някакво лъскаво покритие. Накрая момичето го попита с всичкото спокойствие, на което беше способна:

— Защо се страхуваш толкова много от мен?

— Не се страхувам! — изкрещя мъжът с аленото око и от устните му западаха мъртви мухи. Бузите му почервеняха. Едно от кафявите му очи стана смолисточерно, а костите на лицето му започнаха да се местят като някакви изгнили основи на картонена къща. В ъгълчетата на устата му се появиха бръчки и той остаря с двадесет години само за един миг. Червеният му набръчкан врат подскочи, когато отлепи поглед от Суон и го насочи към Сестрата. — Кронингер! — каза той. — Върви да доведеш брат Тимъти.

Роланд тръгна да изпълнява задачата, без да се подвоуми.

— Мога да разстрелвам човек на всеки шестдесет секунди, докато не ми кажеш. — Приятел се наведе над Сестрата. — С кого да започнем? С онзи огромен негър? Какво ще кажеш за момчето? Или просто да ги избираме на случаен принцип? Да теглят клечки или да напишем имената им на листчета и да ги сложим в шапка? Не ми пука. Къде скри пръстена?

Мъжът с аленото око отново видя единствено въртящата се синя светлина и злополуката. „Кирка — помисли си той. — Кирка.“ Огледа мръсните дрехи и ръце на жената. И веднага разбра.

— Заровила си го, нали?

На лицето на клошарката не се четяха никакви емоции. Очите ѝ останаха затворени.

— Ти… си го… заровила — прошепна ухилен той.

— Какво искаш от мен? — попита Суон в опит да му отвлече вниманието. Гледаше към полковник Маклин. — Слушам те — прикани го тя.