Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Сестрата сложи пръст на устните си.

Един джип пристигна с рев. Пътниците му бяха Роланд Кронингер, който все още не беше свалил шлема си и бинтованото му лице беше изпръскано с кал, и мъжът, който се наричаше Приятел. Двамата слязоха, но шофьорът не изгаси двигателя.

Приятел се залепи за оградата от бодлива тел, а кафявите му очи се присвиха, докато оглеждаше пленниците. В следващия миг я видя да помага на една ранена жена.

— Там! — каза развълнувано той и посочи. — Това е тя!

— Изведете момичето — нареди Роланд на най-близкия надзирател.

Приятел застина за миг и се загледа в жената, която се беше облегнала на рамото на Суон. Лицето ѝ не му беше познато. Последния път, в който я видя Сестрата, то беше деформирано. Спомни си, че видя същата тази жена в деня, в който чу Вехтошаря да говори за Армията на съвършенството, но тогава не ѝ беше обърнал никакво внимание. Това беше по времето, в което беше болен, и подробностите му убягваха. Но сега осъзна, че ако тази жена наистина беше Сестрата, тя вече не носеше онази проклета чанта със стъкления пръстен.

— Почакай! — каза той на надзирателя. — Изведи и онази жена! Побързай!

Мъжът направи знак на един от колегите си да му помогне и двамата влязоха в курника с готови за стрелба пушки.

Джош тъкмо щеше да подаде ръка на Сестрата, когато надзирателите наредиха на Суон да спре. Тя погледна през рамо и видя дулата на двете оръжия.

— Хайде — каза единият от мъжете. — Нали искаше да се видиш с полковник Маклин? Това е шансът ти. Както и твоят, госпожа.

— Тя е ранена! — възпротиви се Джош. — Не виждаш ли, че…

Надзирателят, който беше проговорил, стреля в краката на гиганта и го принуди да отстъпи назад.

— Да вървим! — Единият от мъжете сръга Суон с пушката си. — Полковникът те очаква.

Момичето подкрепяше Сестрата, а надзирателите ги бяха притиснали от двете им страни, докато вървяха към вратата.

Робин тръгна след тях, но Джош го сграбчи за ръката.

— Не се дръж глупаво — предупреди го гигантът. Младежът гневно се отскубна от него.

— Нима ще ги оставиш просто да я отведат? Смятах, че си неин пазител!

— Бях. Сега ще се наложи да се оправя сама.

— Да бе! — отвърна горчиво Робин. — Какво смяташ да правим, просто да чакаме ?

— Ако имаш по-добро предложение — такова, което да не включва избиването на много хора, включително теб и Суон — с удоволствие ще те изслушам.

Робин нямаше такова. Той наблюдаваше безпомощно как Суон и Сестрата бяха изблъскани до джипа, където бяха двамата мъже.

С приближаването си до превозното средство те усетиха хладни тръпки по кожата си. Сестрата разпозна онзи с бинтованото лице от конфронтацията си с танка… както и другия, той също ѝ беше стар познайник. Нямаше никакво съмнение, всичко беше изписано в очите и усмивката му, както и в начина, по който държеше главата си леко наведена и свиваше юмруците си до тялото си. Може би го издаваше и разтреперилото му се от вълнение тяло. Но тя определено го познаваше, както и Суон.

Онзи не погледна момичето. Той отиде до Сестрата и разтвори грубо яката на палтото ѝ, за да разкрие врата ѝ.

Отдолу се криеше кафяв белег във формата на разпятие.

— Лицето ти е променено — констатира мъжът.

— Твоето също.

Той кимна и тя забеляза появилия се за миг тъмночервен проблясък в очите му, който ѝ разкри нещо чудовищно и непознато.

— Къде е?

— Кое?

— Пръстенът. Короната. Или каквото там представлява, мамка му. Къде е?

— Не знаеш ли всичко? Ти ми кажи.

Мъжът с аленото око млъкна, а езикът му облиза долната му устна.

— Не си го унищожила. Това го знам със сигурност, със сигурност. Скрила си го някъде. О, смяташ се за голяма сладурана, нали? Смяташ, че сереш рози, точно като… — Той почти обърна глава, почти си позволи да я погледне, но не го направи. Мускулите на врата му бяха изпънати като струните на пиано. — Точно като нея — довърши накрая.

— Каква корона? — попита Роланд. Приятел не му обърна внимание.

— Ще го намеря — обеща той на Сестрата. — И ако не мога да те убедя да ми помогнеш, моят сътрудник, капитан Кронингер, разполага с чудесни техники и инструменти. Сега прощаваш ли ми?

Суон осъзна, че говори на нея, макар да продължаваше да гледа Сестрата.

— Попитах те , прощаваш ли ми сега? — Момичето не му отговори и усмивката му стана още по-широка. — Не мисля. Сега опита как е на вкус онова нещо, наречено омраза. Харесва ли ти?