Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Те не съществуват.

— Вероятно не. Може би дори няма място на име Уоруик Маунтин. Но ако съществува… брат Тимъти може би е единственият, който знае как да го намери. Смятам, че залавянето му жив си струва усилията.

— Защо? Да не би да искаш Армията на съвършенството също да тръгне да търси Бог?

— Не, но искам да водя първата нападателна единица и да заловя брат Тимъти жив. — Роланд беше наясно, че думите му звучаха като заповед, но не му пукаше. Той се втренчи в Краля.

Настъпи мълчание. Маклин сви лявата си ръка в юмрук и бавно я отпусна.

— Ще си помисля.

— Трябва да разбера веднага.

Полковникът се наведе напред. Устата му беше изкривена в тънка и ужасна усмивка.

— Не ме притискай, Роланд. Няма да търпя да ме притискат. Дори да става въпрос за теб.

— Брат Тимъти — каза капитанът — трябва да бъде заловен жив. Можем да избием всички останали. Но не и него. Искам да е способен да отговаря на въпроси и искам да науча повече за черната кутия и сребърния ключ.

Маклин се превърна в черен циклон, който постепенно се разгръщаше. Но преди да успее да отговори, някой почука на вратата на караваната му.

— Какво има? — провикна се той.

Вратата се отвори и вътре влезе сержант Бенинг. Той веднага усети напрежението.

— Хм… нося ви съобщение от ефрейтор Мангрим, сър.

— Слушам.

— Каза, че е готов. Желае да ви повика.

— Ще дойда след пет минути.

— Да, сър. — Бенинг се обърна да си върви.

— Сержант? — спря го Роланд. — Кажи му, че двамата ще дойдем след пет минути.

— Хм… да, сър. — Бенинг хвърли бърз поглед на полковника и побърза да излезе.

Маклин се изпълни със студена ярост.

— Вървиш близо до ръба, Роланд. Вървиш направо по самия ръб.

— Да, така е. Но ти няма да направиш нищо. Не можеш. Аз ти помогнах да създадеш всичко това. Аз ти помогнах да стигнеш дотук. Ако не ти бях ампутирал ръката в Земен дом, вече щеше да си пепел. Ако не ти бях казал да използваш наркотиците за търговия, все още щяхме да сме боклукчии. И ако не бях екзекутирал Фреди Кемпка, нямаше да има никаква Армия на съвършенството. Ти искаш съвета ми и правиш каквото ти кажа. Винаги е било така. Войниците ти се кланят… но ти се кланяш на мен. — Бинтовете се опънаха от усмивката на Роланд. Той видя искрица несигурност — не, беше по-скоро слабост — в очите на Краля. И осъзна истината. — Бригадите функционират благодарение на мен. Аз намирах селища, които да нападаме. Не можеш да намериш дори запаси, без да изпаднеш в емоционален шок.

— Ах, ти… малко копеле — съумя да отвърна Маклин. — Трябва… да наредя… да те разстрелят…

— Няма да го направиш. Постоянно повтаряш, че съм дясната ти ръка. И аз повярвах в това. Но никога не е било така, нали? Ти си моята дясна ръка. Аз съм истинският Крал, който само ти позволяваше да му носиш короната.

— Махай се… махай се… махай се… — Маклин се почувства слаб и се хвана за ръба на бюрото за опора. — Нямам нужда от теб! Никога не съм имал!

— Винаги си имал. Имаш и сега.

— Не… не… нямам… нямам. — Полковникът поклати глава и отмести поглед от Роланд, но продължаваше да вижда очите му, които проникваха в душата му с хирургическа прецизност. Спомняше си очите на онова кльощаво хлапе, което видя за първи път по време на инструктажа на новодошлите в Управлението на Земен дом. Тогава забеляза нещо от себе си в тях — решителност, воля и над всичко — лукавство.

— Ще продължавам да бъда Кралския рицар — заяви Роланд. — Играта ми харесва. Но от сега нататък повече няма да се преструваме, че ти определяш правилата.

Маклин неочаквано вдигна дясната си ръка с намерението да забие пироните ѝ в лицето на капитана. Той обаче не помръдна, не потрепна дори. Скелетоподобното лице на полковника беше изкривено от ярост и целият се тресеше, но не нанесе удара. Въздъхна звучно като спукан балон и като че ли цялата стая се завъртя около него. В главата си чу кухия и многозначителен смях на Войника сянка.

Смехът продължи много дълго време. И когато свърши, Маклин отпусна ръка.

Той заби поглед в пода, но в съзнанието си виждаше черна яма, в която оцеляваха само най-силните.

— Трябва да отидем да видим машината на Мангрим — предложи Роланд с много по-мек и мил глас. С гласа на момче. — Ще те повозя в джипа си. Става ли?

Полковникът не отговори, но когато капитанът се обърна и тръгна към вратата, той го последва като куче — новия си господар.

Фаровете бяха загасени и три редици от превозни средства на Армията на съвършенството тръгнаха бавно през паркинга, докато виещите ветрове превръщаха сипещия се сняг в ослепителна мрежа. Видимостта беше намалена до около три метра във всички посоки, но вихрушката беше дала шанс на АНС да разчисти някои от останките с два от трите булдозера, с които разполагаше. Бяха изринали замръзналите трупове и смачкания метал в големи купчини от двете страни на мястото, което пехотинците на Армията на съвършенството вече наричаха „Долината на смъртта“.