Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Кажи ѝ, че ще накарам човешка ръка да го направи.

Джош се опита да се изправи, но отново падна по лице. Мина цяла минута, а може би и повече, докато намери сили да застане на колене. Най-накрая успя да се изправи, но приличаше на залитащ и немощен старец.

Продължи да се олюлява по алеята, докато не излезе на пътя и оттам се насочи към кладата, която гореше пред бараката на Глори. Преди да успее да стигне до нея, силата му го напусна. Той падна като секвоя на земята и въобще не видя Робин и господин Половски, които бягаха към него.

Роланд Кронингер вдигна бинокъла до очилата си. Снегът танцуваше на фона на ледения въздух и вече беше покрил повечето трупове и останки от автомобили. Около входа на търговския център горяха огньове. Войниците на Братството също бяха на пост.

От облаците се разнесе тихият грохот на гръмотевица и една синя светкавица проряза снега. Роланд огледа паркинга и бинокълът му разкри една замръзнала ръка, която се протягаше от пряспа сняг, купчина тела, замръзнали заедно в смъртта, и сивото лице на младо момче, което се взираше в мрака.

„Пуста земя — помисли си той. — Да. Пуста земя.“

Роланд свали бинокъла и се облегна на бронираната кола, която го пазеше от снайперисти. Вятърът му донесе тътена на работещи чукове. Пуста земя. Това беше молитвата на Бог за сетния час. Опитваше се да си спомни къде я беше чувал преди, само че едно време не беше молитва и не сър Роланд я беше чул. Това беше спомен в съзнанието на детето Роланд, но не беше молитва. Не, не беше молитва. Беше поема .

Тази сутрин се събуди на голия матрак в черната си каравана и се сети за госпожица Една Мерит. Тя беше една от онези учителки стари моми, които бяха родени шестдесетгодишни. Преподаваше им по английска литература във Флагстаф. Роланд седна на матрака си и я видя да стои до трошачката на ръце с отворен екземпляр на „Оксфордски алманах с английски поеми“.

— Ще ви изрецитирам нещо — съобщи госпожица Една Мерит с толкова сух глас, че пред него дори прахта изглеждаше влажна. Тя огледа целия клас, за да се увери, че учениците внимават, и зачете: „Ето, тук е Беладона, феята от скалите,/ феята на ситуациите./ Ето човека с трите жезъла, ето Колелото,/ ето едноокия търговец, а тая карта,/ която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб,/ но на мен не ми е позволено да го видя. Не намирам/ Обесения. Пазете се от смърт във вода.“ 35 35 Откъсът е от поемата „Пуста земя“ (1922) на Т. С. Елиът. Преводът е на Цветан Стоянов (1993). — Когато приключи, учителката обяви, че целият клас ще направи проучване върху някои аспекти от поемата „Пуста земя“ на Т. С. Елиът, малка част от която току-що беше прочела.

Роланд изкара шестица на доклада. Госпожица Една Мерит беше написала с червен химикал на първата страница: „Отлично — ученикът показва интерес и интелигентност“. Според него това само доказваше, че е изпипан лъжец. Обзалагаше се, че сега госпожица Една се беше превърнала в скелет. Роланд тръгна през паркинга. Със сигурност червеите я бяха изяли отвътре навън.

Две неща му бяха направили много силно впечатление. Първо, брат Тимъти беше луд и водеше Американското братство към Западна Вирджиния в търсене на един трескав сън, и, второ, имаше някой в Уоруик Маунтин, който се наричаше Бог и рецитираше поезия. Може би разполагаше с книги или други четива. Но Роланд си спомни нещо странно, което беше казал брат Гари в Сътън:

— Бог му показал черната кутия и сребърния ключ и му разкрил как ще свърши светът.

„Черна кутия и сребърен ключ — помисли си Роланд. — Какво означава това?“

Пусна бинокъла и ремъкът на врата му се опъна. Заслуша се в музиката на чуковете. След това се обърна и погледна зад лагера, където се строеше творението на Алвин Мангрим на светлината от кладите на около километър и половина от настоящото му местоположение и далеч от полезрението на часовите на Братството. Работата продължаваше вече три дни и три нощи. Полковник Маклин беше осигурил всичко, от което Мангрим се нуждаеше. Роланд не го виждаше през валящия сняг, но знаеше какво е. Едно много просто проклето нещо. Никога не би се сетил за него, но дори да го беше направил, нямаше представа как да го създаде. Не харесваше и нямаше доверие на Алвин Мангрим, но трябваше да признае, че човекът беше умен. Ако подобно нещо вършеше работа на една средновековна армия, то със сигурност щеше да свърши работа и на Армията на съвършенството.