Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Горящите ръце посегнаха към лицето на гиганта, но изведнъж едната от тях изцвъртя и изгасна като въглен, залят с вода. Другата ръка също започна да изгасва и малките огнени езици се закатериха по пръстите.

Нещо лежеше в пръстта до Джош. Той видя кървава купчина от плът и изкривени кости, а около нея бяха нахвърлени палта, панталони, пуловери, обувки и шапки. Наблизо беше оставена червена детска вагонетка.

Гигантът погледна отново мъжа с аленото око, който също така беше Господин Добре дошли. Горящата ръка почти беше изгаснала и онзи гледаше умиращия пламък с очи, които, ако се намираха на човешко лице, щяха да бъдат определени като безумни.

„Не е толкова силен, колкото преди“, помисли си Джош.

Спусна се към червената вагонетка, взе я и я стовари в лицето на създанието.

Разнесе се нечовешки рев. Пламъкът изгасна изцяло, когато мъжът залитна назад. Гигантът видя сива светлина и запълзя към дупката.

Намираше се на по-малко от метър от нея, когато смачканата червена вагонетка се стовари в тила му. За секунда си спомни онзи момент, в който беше изхвърлен от ринга в Гейнсвил и падна на твърдо. Изгуби съзнание.

Свести се — нямаше представа след колко време — от пронизителен кикот. Не можеше да помръдне и си помисли, че всяка кост в тялото му е била счупена.

Кикотенето идваше от три-четири метра пред него. То заглъхна и беше заменено от сумтене, което приличаше на някакъв език… на Джош му се стори, че е немски. Също така различи думи от други езици — китайски, френски, датски, испански и различни диалекти, които се лееха един след друг. Накрая грубият и отвратителен глас заговори на английски с тежък южняшки акцент:

— Винаги вървя сам… винаги вървя сам… винаги… винаги…

Джош се опита да провери дали има някакви наранявания по тялото и коя част от него работеше и коя не. Не можеше да помръдне дясната си ръка, вероятно беше счупена. Ребрата и раменете го боляха. Въпреки това знаеше, че е извадил късмет — ударът, който току-що преживя, можеше да му премаже черепа, ако Маската на Йов не беше толкова дебела.

Гласът се промени и се превърна в някакъв напевен диалект, който Джош не можеше да разбере, след което отново заговори на английски с акцент от Средния Запад.

— Кучката… кучката… тя ще умре… но не от моята ръка… о, не… не от моята ръка…

Гигантът се опита бавно да обърне главата си. По гръбнака му се разля болка, но вратът му все още работеше. Той постепенно обърна главата си към беснеещото създание, което беше клекнало в пръстта в другия край на леговището.

Мъжът с аленото око се взираше в дясната си ръка, на пръстите на която пропукваха слаби сини пламъци. Лицето му беше хванато в капана на няколко маски. Светлоруса коса се смесваше с катраненочерна, едното му око беше синьо, а другото кафяво, едната му скула беше изпъкнала, а другата хлътнала.

— Но не от моята ръка — каза той. — Ще ги накарам те да го направят. — Брадичката му се удължи и от нея поникна черна четина, която се превърна в червена брада само за няколко секунди и също толкова бързо изчезна в гърчещата се тъкан на лицето му. — Ще намеря начин да ги накарам да го направят.

Ръката му потрепери, започна да се свива в юмрук и малките сини пламъци изгаснаха.

Джош стисна зъби и запълзя към сивата светлина в края на дупката. Пълзеше бавно и мъчително, сантиметър по сантиметър. Застина, когато отново чу гласа на мъжа, който припяваше шепнешком:

— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата… Събрали сме се около черницата, съвсем рано…“ — Песничката преля в неразбираемо бълнуване.

Гигантът продължи да пълзи напред. Доближаваше се до дупката. Беше все по-близо и по-близо.

— Бягай — каза с тънък и изморен глас мъжът с аленото око. Сърцето на Джош заби силно, защото знаеше, че чудовището говори на него. — Давай. Бягай. Кажи ѝ, че ще накарам човешка ръка да го направи. Кажи ѝ… кажи ѝ…

Гигантът запълзя нагоре към светлината.

— Кажи ѝ… че винаги съм вървял сам.

Джош успя да излезе от дупката и бързо изкара и краката си от нея. Ребрата направо го убиваха, но не спираше да се бори да остане в съзнание, защото знаеше, че ако не се махне оттук, ще се превърне в мъртво месо.

Продължи да пълзи покрай бягащите около него плъхове. Хапещият студ проникваше чак до костите му. Очакваше всеки момент да усети ръцете на мъжа с аленото око около глезените си, но това не се случи. Той осъзна, че животът му е бил пощаден… защото онзи беше отслабен, изтощен или просто искаше да предаде съобщението му на Суон.