Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Суон разбра. Суон разбра какво беше направил и какво щеше да направи. И в този момент вдигна ръка, протегна я към него… и му предложи ябълката.

— Прощавам ти — каза му тя.

Усмивката на мъжа с аленото око се изкриви като отражение в огледало, което внезапно се е пропукало.

Той примига неуверено. Суон видя в очите му огън, свирепост и болка, която беше много по-дълбока от всякакво човешко страдание и толкова яростна, че едва не ѝ разкъса сърцето. Мъжът с аленото око беше като увит в слама писък, едно слабо злобно създание, което скърцаше със зъби зад чудовищна фасада. Тя видя от какво е направен и много добре осъзна какъв е.

— Вземи я — каза му Суон, докато сърцето ѝ биеше като лудо, но се държеше, защото знаеше, че ще ѝ се нахвърли, ако усетеше страх. — Време е.

Усмивката на мъжа с аленото око се изпари. Очите му прескачаха от лицето ѝ към ябълката и обратно като някакъв смъртоносен метроном.

— Вземи я — настоя Суон. Кръвта ѝ туптеше толкова силно в главата ѝ, че не можеше да се чуе.

Той се вторачи в очите ѝ… и тя усети, че рови в главата ѝ като шило за лед. Щеше да пробие малко тук и малко там и след това щеше да разгледа спомените ѝ. Като че ли всеки от тях беше сграбчен, взет, изстискан с мръсни ръце и след това хвърлен настрани. Но Суон не отлепяше поглед, беше силна и непреклонна и нямаше да се откаже преди него.

Ябълката отново привлече вниманието му и студеното шило, което ровеше в главата ѝ, изчезна. Тя забеляза как очите му се оцъклиха и устата му се отвори. От нея изпълзя зелена муха, която закръжи около главата ѝ и падна в калта.

Онзи понечи да вдигне ръка. Бавно, много бавно.

Суон не я погледна, но я усети, приближаваше я като главата на кобра. Зачака да бъде обгърната от пламъци. Но не стана така.

Пръстите му се изпънаха за ябълката.

Момичето забеляза, че ръката му трепери. Почти я взе.

Почти.

Другата му ръка се стрелна напред и сграбчи собствената му китка, издърпа я назад и я заклещи под брадичката му. Издаде странно стенание, което звучеше като вятър в бойниците на адски замъци, а очите му едва не изскочиха от орбитите си. Той се отдръпна назад от Суон, озъби се и за момент изгуби контрол: едното му око изсветля до синьо, а по абаносовата кожа се появи бял пигмент. На дясната му буза, подобно на белег, зейна втора уста, пълна с лъскави бели бучки.

В очите му блестяха омраза, бяс и копнеж по онова, което не можеше да бъде.

Той се обърна и избяга, и още с първата му крачка трансът на времето се развали и тълпата отново забърза около Суон, за да събере последните ябълки. Джош беше само на няколко крачки и се опитваше да стигне до нея, за да я защити. Но сега всичко беше наред, знаеше тя. Вече нямаше нужда от защита.

Някой друг взе ябълката от ръката ѝ.

Суон вдигна поглед и видя Робин.

— Надявам се тази да е за мен — каза той и се усмихна, преди да отхапе от плода.

Мъжът с аленото око бягаше по калните алеи на Мерис Рест, стиснал ръка под брадичката си. Нямаше представа накъде отива. Ръката му се стегна и потрепери, сякаш имаше собствена воля и се опитваше да се освободи. Кучетата се махаха от пътя му, но той се спъна в някакви боклуци, падна в калта, изправи се и се заклатушка отново.

Ако някой беше видял лицето му, щеше да стане свидетел на хиляди трансформации.

Прекалено късно!, изпищя вътрешно той. Прекалено късно! Прекалено късно!

Мъжът с аленото око планираше да я запали, точно там, насред тълпата, и да се смее, докато тя танцуваше под съпровода на пламъците. Но беше погледнал в очите ѝ и в тях беше видял опрощение, а срещу такова нещо не можеше да се изправи. Опрощение, дори за него .

Беше на път да вземе ябълката и за един кратък миг наистина я искаше , като правенето на първата стъпка по тъмен коридор, който щеше да го отведе обратно до светлината. И тогава яростта и болката бяха избухнали в него и той усети масивните стени на вселената да се свиват, а колелата на времето да спират да се въртят. Прекалено късно! Прекалено късно!

Мъжът с аленото око нямаше нужда от никого и от нищо, за да оцелее. Беше живял толкова дълго време и щеше да продължи да живее, и сега това беше неговото парти. През цялото това време беше сам. Винаги беше сам. Винаги беше…

От края на Мерис Рест се разнесе писък и на онези, които го чуха, им прозвуча така, сякаш деряха някого.

Но повечето хора бяха заети да събират ябълки, да викат и да се смеят, докато ги ядяха, и не чуха нищо.