Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Всеки има две лица, дете — външно и вътрешно. Външното е лицето, което вижда светът, но вътрешното е начинът, по който наистина изглеждаш. То е истинското ти лице и ако се обърне наобратно, ще покаже на света какъв човек си.

— Ако се обърне наобратно? — беше попитала тогава Суон. — Как?

Леона се беше усмихнала.

— Е, Господ още не е намерил начин да стори това. Но ще го направи…

— Лицето на душата му е излязло на повърхността — каза преди малко господин Кайдън.

— Но ще го направи…

— … лицето на душата му…

— Но ще го направи…

— Идва някакъв автомобил!

— Идва автомобил!

По пътя приближаваше пикап, чиито страни и капак бяха покрити с ръжда. Той се движеше бавно и веднага беше наобиколен от хора, които крещяха весело и се смееха. Джош знаеше, че беше минало много време, откакто за последно бяха виждали кола или камион, които да се движат. Той сложи ръка на рамото на Суон. Сестрата застана до тях, докато пикапът ръмжеше по пътя.

— Ей там е, господине! — провикна се някакво момче и се покатери на предната броня и капака. — Тя е ей там!

Пикапът спря и зад него се образува опашка от хора. Двигателят му се прокашля, изпука и изгърмя, но за хората това превозното средство беше като лъскав нов кадилак. Те докосваха нежно изядения му от ръждата метал. Шофьорът — червендалест мъж с червена бейзболна шапка, стиснал истинска пура между зъбите си — изгледа притеснено през прозореца развълнуваната тълпа, сякаш не беше много сигурен в каква лудница се беше озовал.

— Суон е точно тук, господине! — каза момчето на капака и показа на човека на пътническото място къде е момичето.

Дясната врата на пикапа се отвори и от него слезе мъж с къдрава бяла коса и дълга неподдържана брада. Той наклони глава, за да види към кого му сочеше момчето. Тъмнокафявите очи в измъченото му и набръчкано лице претърсиха тълпата от хора.

— Къде? — попита възрастният мъж. — Не я виждам!

Джош знаеше кого търсеше новодошлият. Вдигна ръка и му каза:

— Суон е тук, Слай.

Силвестър Муди позна гиганта от „Пътуващо представление“… и едва сега осъзна защо носеше черната ски маска. Погледът му се премести върху момичето, което стоеше до него, и за момент остана безмълвен.

— Мили боже! — изрече най-накрая той и се отдръпна от пикапа. Поколеба се известно време, защото още не беше сигурен, че това е тя. Погледна Джош и той му кимна.

— Лицето ти — каза старецът. — То се е… излекувало!

— Случи се преди няколко нощи — обясни Суон. — Мисля, че и други хора започват да се излекуват.

Ако вятърът духаше малко по-силно, щеше да го събори на колене.

— Красива си — каза Слай. — О, Господи… много си красива . — Обърна се към пикапа и изрече с треперещ глас: — Бил! Това е момичето! Това е Суон! — Бил Макхенри, най-близкият съсед на Силвестър Муди и собственик на пикапа, предпазливо отвори вратата си и слезе.

— Пътят беше адски тежък! — оплака се Слай. — Още една неравност и задникът ми щеше да се пръсне! За щастие, взехме допълнително бензин, иначе щеше да се наложи да вървим пеша през последните тридесет километра! — Старецът потърси някого. — Къде е каубоят?

— Погребахме Ръсти преди няколко дни — отговори Джош. — В една нива недалеч оттук.

— О. — Слай се намръщи. — Съжалявам да го чуя. Много съжалявам. Той беше почтен човек.

— Така е. — Гигантът наклони глава, за да погледне пикапа. — Какво търсиш тук?

— Знаех, че сте тръгнали към Мерис Рест. Поне така ми казахте, когато си заминахте. Реших да ви дойда на гости.

— Защо? Разстоянието между къщата ти и градът е поне осемдесет километра по неравен терен!

— Мислиш ли, че натъртеният ми задник не знае това? Всемогъщи боже, как ми се иска да седна на една хубава мека възглавница. — Слай потърка задника си.

— Пътуването определено не е приятно — съгласи се Джош. — Но ти си знаел това, преди да тръгнеш. Не каза защо си бил целия този път.

— Не, не съм. — Очите му грейнаха. — Или поне не помня да съм го правил. — Старецът огледа бараките на Мерис Рест. — Господи, това град ли е или тоалетна? Каква е тази ужасна миризма?

— Ако останеш достатъчно дълго, ще свикнеш с нея.

— Е, дошъл съм само за ден. Той е напълно достатъчен, за да си върна дълга.

— Дълг? Какъв дълг?

— Дългът ми към Суон и към теб, че я доведе в дома ми. Дърпай, Бил!

Съседът на Слай беше отишъл до каросерията на пикапа и дръпна платнището, което я покриваше.

Под него беше пълно с малки червени ябълки, вероятно бяха повече от двеста.