Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Суон се приближи до импровизираното легло и погледна лицето на момчето. Парчета от Маската на Йов бяха паднали около главата му. Те приличаха на сиви керамични отломки. Във вътрешността на тези парчета имаше от мазното, подобно на вазелин вещество.

Младежът, чието лице беше бледо, а сините му очи още блестяха от треската, се опита да седне, но беше прекалено слаб. Вместо това отметна кичур от гъстата си черна коса от лицето си.

— Ти си нея, нали? — попита той. — Момичето, което накара царевицата да расте?

— Да.

— Това е чудесно. Човек може да използва царевицата за много различни цели.

— Предполагам, че си прав. — Суон разгледа чертите на лицето на Бен — кожата му беше гладка и безупречна и като че ли светеше на светлината от газената лампа. Брадичката му беше издадена и квадратна, а носът му тънък и леко заострен в края. Като цяло беше красив младеж и Суон знаеше, че ще стане красив мъж, ако оцелее. Не разбираше защо Кайдън я беше повикал тук: какво трябваше да види?

— Така е! — Този път младежът се изправи. Очите му проблясваха и бяха изпълнени с вълнение. — Можеш да я пържиш и да я вариш, да правиш мъфини и кекс и дори да добиваш олио от нея. Някои варят уиски. Знам всичко за царевицата, защото работех над научен проект в основното училище, което посещавах в Айова. Спечелих първа награда на щатския панаир. — Той млъкна и докосна лявата страна на лицето си с трепереща ръка. — Какво се случи с мен?

Суон погледна Кайдън, който направи знак на нея, Джош и Сестрата да го последват навън.

Суон се обърна и погледът ѝ беше привлечен от едно заглавие в залепения на стената вестник: „ПРЕГОВОРИТЕ ЗА РАЗОРЪЖАВАНЕ СЕ ПРОВАЛЯТ ЗАРАДИ ОДОБРЕНИЕТО НА ПРОГРАМАТА «ЗВЕЗДНИ ВОЙНИ»“. Имаше снимка на някакви важни мъже в костюми и вратовръзки, които се усмихваха и вдигаха тържествено ръце. Тя нямаше представа за какво е всичко това, защото никой от тези на снимката не ѝ беше познат. Те изглеждаха много доволни, дрехите им бяха чисти и нови, а прическите им перфектни. Всички бяха гладко избръснати и Суон се зачуди дали някой от тях някога беше клечал над кофа, за да се облекчи.

Излезе, за да се присъедини към останалите.

— Синът ти е хубаво момче — казваше Сестрата на Кайдън. — Трябва да се радваш.

— Радвам се. Благодарен съм на Бог, че онова нещо се махна от лицето му. Но не става въпрос за това.

— Добре, за какво става въпрос тогава?

— Това не е лицето на сина ми. Или поне… не изглеждаше така, преди да се появят тези проклети образувания.

— Лицето на Суон беше изгорено, когато бомбите паднаха — каза Джош. — Тя също не изглежда така, както преди.

— Синът ми не беше обезобразен на седемнадесети юли — отвърна спокойно Кайдън. — Почти не беше засегнат. Винаги е бил добро и мило момче и двамата с майка му го обичаме много, но… Бен беше роден с вродени дефекти. Един червен родилен белег покриваше цялата лява част на лицето му. Лекарите го наричаха портвайн петно. И челюстта му беше уродлива. Един специалист от „Сидар Рапидс“ го оперира, но проблемът беше толкова сериозен, че… нямаше много място за надежда. Въпреки това Бен винаги е бил смел. Искаше да посещава нормално училище и да се отнасят с него като с всички останали — нито по-добре, нито по-зле. — Мъжът погледна Суон. — Косата и очите му са в същите цветове като преди. Формата на лицето му е същата. Но родилният белег го няма, челюстта му вече не е уродлива и… — Кайдън млъкна и поклати глава.

— И какво? — прикани го Сестрата.

Мъжът се поколеба, опита се да намери правилните думи и накрая я погледна.

— Постоянно му повтарях, че истинската красота не е тази отвън. Постоянно му казвах, че истинската красота е онова вътре, в сърцето и душата. — Една сълза потече по бузата му. — Сега Бен… прилича на онова момче вътре в него, което винаги съм си представял . Мисля, че сега… лицето на душата му е излязло на повърхността. — Кайдън приличаше на човек, разпънат между смеха и сълзите. — Смятате ли, че е налудничаво?

— Не — отвърна Сестрата. — Смятам, че е прекрасно. Бен е красив младеж.

— Винаги е бил такъв — каза той и този път си позволи да се усмихне.

Кайдън се върна при семейството си, а останалите минаха през калния лабиринт, за да излязат отново на пътя. Мълчаха, всеки от тях беше зает със собствените си мисли. Джош и Сестрата разсъждаваха над историята на Кайдън и се чудеха кога собствените им маски щяха да се пропукат… и какво щеше да се разкрие под тях. Суон пък си спомни нещо, което Леона Скелтън ѝ беше казала преди много време: