Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Косата ми беше светлоруса, спомни си тя. Сега е с цвят на огън.

— Мога да виждам! — каза Суон на момчето и по гладките ѝ бузи потекоха сълзи. — Отново мога да виждам! — Без Маската на Йов, която да притиска устата и ноздрите ѝ, гласът ѝ беше различен. Звучеше меко, дрезгаво, като глас на момиче, което се превръща в жена… глас, който изкрещя развълнувано: — Джош! Джош!

Робин побягна навън, за да повика Сестрата. Образът на най-красивото момиче на земята се беше запечатал като щампа в мозъка му.

Сестрата обаче я нямаше в другата стая. Тя стоеше до стъпалата на верандата заедно с Глори и Пол.

Джош и Ана стояха от двете страни на Арън, на около десет метра от верандата и в средата на пътя.

Момчето беше център на огромно внимание.

— Виждате ли? — изграчи то. — Казах ви, че е магия! Просто трябва да знаете как да я държите!

Двата малки клона, които стърчаха в противоположни ъгли от багетата, се държаха на върховете на показалците на Арън. Другият край на Ревльото се движеше нагоре-надолу и нагоре-надолу, подобно на някаква помпа. Момчето се ухили гордо на магическия си номер — очите му блеснаха и зъбите му лъснаха — докато още хора се събираха около него.

— Може би си намерил кладенец — зачуди се на глас Джош.

— А? — попита Арън, а Ревльото продължи да сочи пътя към прясната вода.

Сестрата, която стоеше до стъпалата, усети ръка на рамото си. Обърна се и видя Робин. Той се опитваше да каже нещо, но беше толкова нервен, че не можеше да изрече думите. Видя разлетия червен отпечатък от длан върху бузата му и смяташе да го избута настрани и да влезе на бегом в бараката, когато Суон излезе през вратата, наметнала високото си и слабо тяло с одеяло. Краката ѝ бяха несигурни като тези на сърна. Тя присви очи и примига на мрачната сива светлина.

Клошарката се почувства толкова слаба, че дори снежинка можеше да я повали, но тогава чу Робин да прошепва „О“, сякаш беше ударен… и веднага разбра.

Ана вдигна поглед от подскачащата багета. Джош се обърна и видя онова, което зяпаха останалите.

Направи крачка, втора и трета, и накрая побягна със скорост, която би повалила дори Копата сено Мълдуун. Хората се махаха от пътя му.

Джош изкачи стъпалата. Суон вече протягаше ръце към него и беше на път да се строполи. Той я вдигна във въздуха, преди да е паднала, притисна я до гърдите си. „Благодаря ти, Господи, благодаря ти, че върна дъщеря ми!“, помисли си той.

Гигантът навря деформираната си глава в рамото ѝ и се разплака… но този път Суон не чу болезнения звук, а песен от новооткрита радост.

Суон вървеше сред избуялите зелени царевични стъбла, докато снежинките съскаха в големия огън. Джош и Сестрата я следваха от двете ѝ страни, а самите те бяха следвани от двама мъже с пушки, които зорко се оглеждаха за червени рисове… или някакви други хищници.

Минаха три дни, откакто Суон се събуди. Слабото ѝ тяло беше облечено в многоцветно палто, което Глори ѝ беше ушила, а на главата си носеше бяла плетена шапка — един от десетките подаръци, които благодарните жители на Мерис Рест бяха оставили за нея на верандата на бараката на Глори. Не можеше да използва всички палта, ръкавици, чорапи и шапки, които получи, затова излишните бяха прибрани в кашони, за да бъдат раздадени на онези, чиито дрехи вече не бяха годни за употреба.

Дълбоките ѝ тъмносини очи, напръскани с червено и златисто, огледаха избуялата царевица, която беше станала метър и двадесет на височина и тъмнозелена на цвят. Косата ѝ се спускаше като пламъци изпод шапката ѝ. Кожата ѝ все още беше много бледа, но бузите ѝ бяха почервенели от студения вятър. Лицето ѝ беше кокалесто, нуждаещо се от храна и напълняване, но това щеше да стане по-късно. Сега вниманието ѝ беше насочено единствено към царевицата.

На нивата горяха огньове, около които доброволците от Мерис Рест се редуваха да пазят от рисове, гарвани и всичко друго, което можеше да се опита да унищожи царевицата. От време на време някоя група доброволци идваше с кофи и черпаци, за да предложи прясна вода от новия кладенец, който кирките и лопатите бяха изкопали преди два дни. Вкусът на водата събуди спомените на всички, които отпиха от нея, и им напомни за отдавна забравени неща: миризмата на чист и хладен планински въздух, сладостта на коледни бонбони, добро вино, престояло в бутилка петдесет години и очакващо някой да го оцени, както и десетки други неща, всяко от тях уникално и съществувало някога като част от един по-щастлив живот. Спряха да разтапят радиоактивен сняг за пиене и хората започнаха да се чувстват по-силни, а болките в гърлата, главите и други части на тялото отшумяха.