Роберт Маккаммон - Лебедова песен

При вида на плодовете всички ахнаха и всеобщият звук се разнесе над тях като приливна вълна. Ароматът на пресни ябълки подслади въздуха. Слай се засмя толкова силно, че щеше да се пръсне, след което се качи в каросерията на пикапа и вдигна оставената в нея лопата.

— Донесох ти малко ябълки от дървото ми, Суон! — провикна се старецът и лицето му засия от усмивката на него. — Къде да ги разтоваря?

Момичето не знаеше какво да каже. Никога не беше виждала толкова много ябълки освен в някогашните супермаркети. Тези тук бяха яркочервени и големи колкото момчешки юмрук. Тя просто стоеше и ги зяпаше. Вероятно приличаше на пълна глупачка… но в следващия миг осъзна къде искаше да отидат.

— Там — заяви Суон и посочи събралите се около каросерията на пикапа хора.

Слай кимна.

— Да, госпожо. — Той зарови лопатата в купчината ябълки и ги хвърли над главите на тълпата.

Те заваляха като дъжд от небето и гладуващите жители на Мерис Рест ги хващаха във въздуха. Малките топки отскачаха от главите, раменете и гърбовете им, но на никого не му пукаше; надигна се вой от гласове, когато още хора дойдоха на бегом от алеите и бараките, за да си вземат плод. Те танцуваха под дъжда от ябълки, подскачаха, викаха и пляскаха с ръце. Слай Муди продължи да работи с лопатата, докато още и още жители на града прииждаха като потоп по алеите, но никой не се биеше с другите за безценните деликатеси. Всеки беше препалено съсредоточен в задачата да хване ябълка, затова старецът продължи да ги мята. Купчината изглеждаше непокътната. Слай се ухили като някакъв безумец; така му се искаше да сподели със Суон, че само преди два дни се беше събудил и намери дървото с увиснали до земята клони, които бяха отрупани със стотици ябълки. Веднага след като обра тези, се появиха нови пъпки, които разцъфнаха. Целият този невероятно кратък процес продължи да се повтаря. Това беше най-невероятното и чудодейно нещо, което беше виждал през живота си. Дървото изглеждаше достатъчно здраво, за да роди още стотици ябълки… може би дори хиляди . Двамата с Карла вече бяха напълнили всичките си кофи догоре.

Всеки път, в който Слай хвърляше лопата с ябълки, следваха подвиквания и смях. Хората се разпръснаха във всички посоки, докато плодовете отскачаха от телата им и се търкаляха по земята. Суон, Сестрата и Джош бяха избутани напред и изведнъж момичето усети, че се е понесла върху тълпата като тръстика по река.

— Суон! — провикна се клошарката, но момичето вече беше на поне десет метра от нея, а гигантът даваше всичко от себе си, за да си проправи път между хората, без да нарани никого.

Една ябълка удари рамото на Суон, падна на земята пред нея и се претърколи. Тя се наведе да я вдигне, преди да бъде понесена отново, и когато пръстите ѝ я хванаха, някой, който беше обут с протрити кафяви ботуши, стоеше на около метър от нея.

Суон усети студ. Разяждащ, проникващ чак в костите студ.

И веднага разбра кой беше това.

Сърцето ѝ започна да бие като чук. По гръбнака ѝ се разля паника. Мъжът с кафявите ботуши не помръдваше и хората не го блъскаха. Избягваха го, сякаш бяха отблъсквани от студа. Ябълките продължиха да падат на земята и тълпата се спусна към тях, но никой не събираше плодовете, които се сипеха между момичето и онзи, който я гледаше.

Първото, което ѝ хрумна, беше да изкрещи за помощ към Джош и Сестрата… но знаеше, че той очаква точно това. В мига, в който се изправеше и отвореше уста, огнената ръка щеше да я стисне за гърлото.

Нямаше представа какво да прави, но беше толкова изплашена, че за малко да се подмокри. Вместо това обаче стисна зъби и бавно, грациозно дори, се изправи с ябълката в ръка. Погледна го, защото искаше да види лицето на мъжа с аленото око.

Той беше нахлузил маската на кльощав чернокож човек, облечен в дънки и тениска на „Бостън Селтикс“ под маслиненозелено палто. Около врата му беше омотан червен шал, а пронизителните му и ужасни очи бяха от блед кехлибар.

Погледите им се срещнаха и Суон видя сребърния зъб, който проблесна в устата му, когато се ухили.

Сестрата беше прекалено далеч. Джош все още се бореше с тълпата. Мъжът с аленото око беше на по-малко от метър от нея. Суон имаше чувството, че всички около тях се движат в кошмарен забавен каданс, че двамата с непознатия стоят сами в някакъв транс на времето. Знаеше, че трябва сама да кове съдбата си, защото нямаше кой да ѝ помогне.

Суон забеляза още нещо в очите на тази маска, която мъжът носеше, нещо различно от студеното влечугоподобно излъчване на злото, нещо по-дълбоко… и почти човешко. Спомни си, че беше виждала същото нещо в очите на чичо Томи в нощта, в която стъпка цветята ѝ в онзи парк за каравани в Канзас преди седем години. Това нещо приличаше на копнеж, на желание за скиталчество, завинаги лишено от светлина и подлудено като тигър в потънала в мрак клетка. Това нещо беше глупава арогантност и копелдашка гордост, глупост и ярост, усилени до атомна мощ. Но също така беше като малко момченце, ридаещо и изгубено.