Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Облеченият в подобна униформа под дебелото си палто Джъд Лори се появи от пушека. На рамото му беше увесен автомат „М-16“, а през гърдите му минаваше патрондаш с муниции. Посивялата червена брада на Джъд Лори беше късо подрязана, а косата му беше подстригана почти до скалпа. През челото му минаваше дълбок белег, който започваше от лявото му слепоочие и продължаваше диагонално през косата му. През седемте години, в които следваше Маклин, Лори беше свалил повече от десет килограма мазнини и сега тялото му беше твърдо и мускулесто. Чертите на лицето му се бяха променили по неприятен начин, а очите му бяха хлътнали в орбитите си.

— Някакви новини, лейтенант Лори? — Гласът на Маклин беше променен, а думите му заваляни, сякаш нещо не беше наред с устата му.

— Не, сър. Никой не го е намерил. Говорих със сержант Маккоуън на северния периметър, но той не може да намери тялото. Сержант Улрих е изпратил хора да претърсят южната част на окопа, но засега без никакъв успех.

— Някаква информация от преследвачите?

— Отрядът на ефрейтор Уинслоу попаднал на шестима от тях на около километър и половина на изток. Опитали се да избягат, но не успели. Отрядът на сержант Олдфийлд намерил четирима на север, но те се самоубили. Все още не съм получил новини от южния патрул.

— Не можем да позволим да се измъкне, Лори — каза с твърд тон Маклин. — Трябва да намерим кучия син… или трупа му. Искам го — жив или мъртъв — в тентата си след два часа. Ясно?

— Да, сър. Ще направя всичко по силите си.

— Направи повече. Намери капитан Поуг и му кажи, че той отговаря за откриването и донасянето на трупа на Франклин Хейс при мен. Поуг е добър преследвач и ще свърши работата. Искам да получа информация за броя на жертвите и списък с иззетите оръжия до сутринта. Не желая нещата да се сговнят като предния път, ясно?

— Да, сър.

— Добре. Ще бъда в тентата си. — Маклин се обърна и тръгна. — Къде е Роланд?

— Не знам. Преди около час го видях в южния край на града.

— Ако го видиш, му кажи да дойде да ми докладва. Върви. — Полковникът се насочи към тентата, която играеше ролята на негова щабквартира.

Джъд Лори го изпрати с поглед и потръпна. Бяха минали повече от две години, откакто за последно видя лицето на Маклин. Полковникът беше започнал да носи тази кожена маска, за да предпазва кожата си от „радиация и замърсяване“… но на Лори му се струваше, че лицето му просто си променяше формата. Съдеше от начина, по който се изпъваше и изкривяваше маската. Лори знаеше какво е това — същото заболяване, което много други в Армията на съвършенството бяха пипнали: онези образувания, които се появяваха на лицето ти и се срастваха едно с друго, като покриваха всичко и ти оставяха само една дупка на мястото на устата. Всички бяха наясно, че Маклин страдаше точно от това — както и капитан Кронингер, чието лице беше бинтовано. Най-лошо засегнатите бяха екзекутирани. За Лори това заболяване беше много по-лошо от най-грозните келоиди, които беше виждал. Благодареше на Бога, че не го беше пипнал, защото си харесваше лицето. Но ако състоянието на полковник Маклин се влошеше, то тогава нямаше да е способен да води АНС още дълго време. А това щеше да доведе до много интересни възможности…

Лейтенант Лори изсумтя и отново се замисли за задълженията си, докато вървеше из руините.

От другата страна на Броукън Боу, полковник Маклин отдаде чест на двамата въоръжени часови, които стояха пред голямата му тента-щабквартира и мина през вратата. Вътре беше тъмно, макар да помнеше, че беше оставил запалена газена лампа на бюрото си. За съжаление, имаше толкова много неща на главата си, толкова много задачи за помнене, че нямаше как да е напълно сигурен. Отиде до бюрото, протегна единствената си ръка и намери лампата. Стъклото все още беше топло. Някак си беше изгаснала. Маклин свали стъкленото коминче, извади запалка от джоба на балтона си и произведе пламъче с нея. Запали фитила, остави го да се разгори и върна обратно коминчето. В тентата постепенно стана светло… и в този момент полковник Маклин осъзна, че не е сам.

Зад бюрото му беше седнал слаб мъж с къдрава рошава коса, която стигаше до раменете му, и руса брада. Калните му ботуши бяха вдигнати върху картите, таблиците и докладите. Той чистеше дългите си нокти с нож в мрака, което накара полковника веднага да извади от кобура .45-калибровия си пистолет и да го насочи в главата на натрапника.

— Здрасти — каза русокосият и се усмихна. Лицето му беше бледо като на мъртвец… и в средата му, където някога се беше намирал носът му, имаше дупка и зараснала около нея плът. — Чаках те.