Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Стой… далеч от мен…

— Туй е старият Лестър, с който говориш, госпойце Спери. Просто старият Лестър, туй е той. Можеш да ми кажеш всичко .

Жената почти помръдна, почти успя да избяга, но той ѝ каза:

— Старият Лестър кара болката да изчезва, нали? — Той я обработваше в лапите си като топъл маджун. — Защо не остайш лампата, госпойце Спери? Хайде хубавичко да си поговорим. Мога да опрая нищата.

Жената бавно остави газената лампа на пода.

„Толкова е лесно “, помисли си Лестър. Особено с тази, защото вече беше ходещ мъртвец.

Отегчи се от нея.

— Предполагам, че трая да опрая онуй пушкало — каза той и кимна мазно към пушката в ъгъла. — Ще ми го донесеш ли?

Жената взе пушката.

— Госпойце Спери? Искам да туриш дулото в устата си, а пръста на спусъка. Да, мадам, давай. Точно тъй. О, добре са справяш!

Очите на жената блестяха от сълзите, които течаха по бузите ѝ.

— А сега… искам да тестваш туй пушкало зарад мен. Искам да дръпнеш спусъка и да ми ка’еш дал’ работи. Стаа ли?

Жената се съпротивлява цяла секунда, благодарение на волята си за живот, с която не знаеше, че още разполага.

— Лестър ще опрай нищата — каза той. — А сега дръпни лекинко.

Пушката изгърмя.

Лестър се издърпа напред и колелата на вагонетката му изскърцаха върху тялото ѝ. „«Кофа кръв»! — помисли си той. — Трябва да отида там!“

Но после си промени решението… „Не, не. Почакай. Просто почакай.“

Знаеше, че Сестрата пътува за Мерис Рест. Нямаше да му отнеме много време да прекоси напряко, а на нея щеше да ѝ се наложи да мине по пътя или по онова, което беше останало от него. Можеше да я изпревари и да я чака там. В Мерис Рест живееха много хора и щяха да му се отворят много възможности. Бездруго смяташе да тръгне натам през следващите няколко дни. Вероятно Сестрата вече беше напуснала кръчмата и пътуваше към града. „Този път няма да ми избягаш — зарече се той. — Ще стигна до Мерис Рест преди теб. Старият Лестър ще опрай нищата и за теб, кучко!“

Това тяло беше добра дегизировка, помисли си той. Бяха необходими някои промени, ако смяташе да ходи на такова разстояние, но щеше да свърши работа. И когато кучката стигнеше до Мерис Рест, щеше да е готов да танцува ватуси върху костите ѝ, докато тя не се превърнеше в пепел.

Останалите мухи също бяха засмукани в лицето му, но те му донесоха информация, която не му беше от полза. Разтегна тялото си и след една-две минути успя да стане.

Изпъна краката си в панталоните, хвана малката си червена вагонетка и тръгна с боси крака през снега към гората. Запя много тихичко:

— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата…“

И мракът го погълна.

Една висока фигура с дълъг черен балтон с лъскави сребристи копчета вървеше през изпепелените руини на Броукън Боу, Небраска. По главната улица на града лежаха безброй трупове, а подобните на танкове камиони на Армията на съвършенството минаваха през онези, които се изпречеха на пътя им. Някои войници товареха камиони с плячка — чували с царевица, брашно, фасул и варели с масло и бензин. Една купчина с пушки и пистолети очакваше оръжейната бригада, която да ги прибере. Телата бяха съблечени от бригадата по облеклото, а членове на квартирната бригада събираха тенти, от които мъртвите вече нямаше да имат нужда. Механичната бригада отговаряше за изобилието от коли, каравани и камиони, които бяха попаднали в ръцете на победителите. Онези, които бяха в изправност, щяха да бъдат превърнати в разузнавателни и транспортни средства, а от другите щяха да вземат гумите, двигателите и всичко, което можеше да бъде използвано.

Мъжът с черния балтон и с излъсканите до съвършенство абаносови ботуши, които хрущяха върху изпепелената земя, се интересуваше от едно-единствено нещо. Той застана пред купчина с трупове, чиито дрехи бяха съблечени и нахвърлени в кашони, и разгледа лицата им на светлината на близката клада. Войниците около него спираха работа, за да му отдадат чест. Той бързо им отвръщаше и продължаваше с огледа. След като не намери търсеното, отиде при следващата купчина с трупове.

— Полковник Маклин! — провикна се един глас над грохота на преминаващите камиони и мъжът в черния балтон се обърна. Светлината от огньовете падна на черната му кожена маска, която покриваше лицето му. Дясното око на Джеймс Б. Маклин беше грубо зашито, но през другото си студено синьо око полковникът погледна приближаващата фигура. Под балтона си носеше сиво-зелена униформа и .45-калибров пистолет с перлена дръжка на кръста. На джоба на гърдите му се мъдреше кръгла черна емблема с пришити със сребърен конец букви „АНС“. На главата му беше нахлузена тъмнозелена вълнена шапка.