Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Лицето ѝ се изкриви. Отвори уста и изплю сиво-зелена плюнка в огъня, където тя изцвъртя като киселина.

— Гадост! — каза тя и избърса езика си със стърготини.

Той чакаше в мрака да се приберат у дома. Вятърът беше силен и пееше сладко на душата му за милиони мъртъвци и за смъртта, която не беше приключила още. За съжаление, когато вятърът беше толкова силен, не можеше да търси надалеч. Седеше в мрака с новото си лице и с новата си кожа, докато вятърът виеше отвън край бараката като някаква парти свирка, и си мислеше, че може би — може би — ще е тази вечер.

Но добре разбираше обратите на времето, така че ако не се случеше тази вечер, винаги щеше да има утре. Можеше да бъде много търпелив, ако се наложеше.

Седем години бяха минали много бързо за него. Беше самотен пътник, пътувал по много пътища през Охайо, Индиана, Кентъки, Тенеси и Арканзас. Понякога отсядаше в борещи се за оцеляване селища, а понякога, когато го налегнеше друго настроение, живееше сам в пещери и изоставени автомобили. Откъдето минеше, присъствието му помрачаваше всичко, селищата биваха лишени от надежда и състрадание и бързо спираха да съществуват, тъй като жителите им се избиваха едни други или се самоубиваха. Знаеше как да им покаже колко безсмислен е животът и каква трагедия беше напразната надежда. Ако детето ти е гладно, убий го, приканваше гладуващите майки. Мислете за самоубийството като за нещо благородно, казваше на мъжете, които идваха при него за съвет. Той беше същински фонтан от информация и мъдрост, които нямаше търпение да сподели — всички кучета разпространяваха рак и трябваше да бъдат убити, хората с кафяви келоиди обичаха да си похапват детска плът, в дивите земи на Канада беше създаден нов град и там трябва да отидете, можете да получите много протеини, като изядете собствените си пръсти… все пак колко ви трябва?

Постоянно се изумяваше колко лесно беше да ги накара да повярват.

Партито беше страхотно. Но имаше едно нещо, което го глождеше ден и нощ.

Къде беше стъкленият пръстен?

Жената — която се наричаше Сестрата — със сигурност вече беше умряла. Така или иначе не му пукаше за нея. Къде беше стъкленото чудо и кой го беше взел? Много пъти беше усещал, че се е доближил до него, че следващият кръстопът ще го отведе до търсеното, но инстинктите му избледняваха и трябваше да поеме в нова посока. Претърсваше умовете на всички, които срещаше, но жената не беше там, нито пък стъкленият пръстен. Затова продължаваше напред. С течение на годините обаче пътуването му се беше забавило, защото му се откриваха толкова много възможности в селищата и защото дори стъкленият пръстен все още да беше някъде там, не му пречеше. Все пак не правеше нищо, нали? Това все още беше неговото парти и нищо не се беше променило. Продължаваше да усеща опасността, която изпита от предмета в онази къща в Ню Джърси, но каквото и да представляваше той, определено не променяше нищо в съществуването му или в нещата, които виждаше наоколо.

„Но проблемо“ помисли си той… но къде беше? Кой го беше взел? И защо въобще съществуваше?

Често си спомняше деня, в който зави по магистрала 80 на френския си състезателен велосипед и продължи на юг. Понякога се чудеше какво щеше да се случи, ако се беше върнал на изток. Дали щеше да намери жената и стъкления пръстен? Защо часовите на пункта на Червения кръст не я бяха виждали, ако наистина беше жива?

Все пак не можеше да вижда или да знае всичко. Можеше да вижда и да знае само онова, което фалшивите му очи му показваха, което успяваше да намери в човешките умове и което му носеха търсачите му, когато се връщаха от мрака.

Точно сега идваха при него. Усети ги, че се събират от всички посоки на компаса и летят срещу вятъра. Насочи се към вратата и колелата под него изскърцаха.

Първата муха докосна бузата му и беше засмукана в плътта сякаш от ураган.

Очите му се прибраха в главата му и погледнаха отвътре. Видя мрачна гора, чу виещ вятър и нищо повече.

Още едно създание, което приличаше на муха, мина през една цепнатина в стената, кацна на челото му и мигновено беше засмукано от гърчещата се кожа. Още две се присъединиха към нея и също бяха издърпани.

Видя още мрачни гори, заледена локва, някакво малко животно, което лежеше мъртво в храстите. Един гарван прелетя, изщрака с клюн и се завъртя.

Още мухи бяха погълнати от лицето му. Още образи се завихриха в главата му: някаква жена переше дрехи в осветена от газена лампа стая, двама мъже се биеха с ножове в една алея, двуглав глиган душеше в боклука, а четирите му очи бяха навлажнени и проблясваха.