Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Тя изгони спомените от главата си и попита Хю:

— Ами ти? Отдавна ли си тук?

— От осем месеца. След седемнадесети юли отидох на север от Амарило заедно със семейството си. Живяхме три години в едно селище край река Пургатори, южно от Лас Анимас, Колорадо. Имаше много индианци там. Някои от тях бяха ветерани от Виетнам и научиха нас, глупавите градски чеда, как да си строим къщи от кал и да оцеляваме. — Лекарят се усмихна болезнено. — Истински шок е за човек, който е живял в имение за един милион долара, да се озове под покрив от кал и кравешки фъшкии. Както и да е, две от децата ни умряха още през първата година — радиационно отравяне — но поне бяхме на топло, когато снегът заваля, и се смятахме за адски късметлии.

— Защо не остана там? — попита Пол.

Хю се загледа в огъня. Мина доста време, преди да отговори.

— Ние… бяхме общност от около двеста души. Имахме запаси от царевица, брашно, солено говеждо и много консерви. Водата от реката не беше много чиста, но ни поддържаше живи. — Лекарят потърка чукана на крака си. — Тогава дойдоха те.

— Кои?

— Първо бяха трима мъже и две жени. Пристигнаха с джип и буик с брониран преден прозорец. Спряха в Пургатори Флатс — така бяхме кръстили града си — и поискаха да купят половината ни храна. Разбира се, нямаше как да им я продадем, каквото и да ни предложеха. Ако го направехме, щяхме да гладуваме. Тогава ни заплашиха. Казаха ни, че ще съжаляваме, след като не им даваме каквото искат. Помня, че Къртис Червеното перо — това беше нашият кмет, едър индианец от племето поуни, който беше служил във Виетнам — отиде до колибата си и се върна с една автоматична пушка. Каза им да си вървят и те си тръгнаха. — Хю млъкна за миг и бавно сви юмруците си на масата. — Върнаха се — продължи с тих глас той. — Същата вечер. О, да, върнаха се… заедно с триста въоръжени войници и камиони, които бяха превърнали в танкове. Започнаха да изравняват Пургатори Флатс със земята… и да избиват всички. Абсолютно всички. — Гласът го предаде и лекарят не успя да продължи около минута. — Хората бягаха и се опитваха да се измъкнат. Но войниците имаха автомати. Аз побягнах заедно със съпругата и дъщеря ми. Видях как застреляха Къртис Червеното перо и го прегазиха с един джип. Накрая дори не… дори не приличаше на човешко същество.

Хю затвори очи, но на лицето му беше изписана такава мъка, че Сестрата не издържа на гледката и се обърна към огъня.

— Съпругата ми беше застреляна в гръб — продължи лекарят. — Спрях да ѝ помогна и казах на дъщеря ми да продължи към реката. Никога повече не я видях. Но… тъкмо вдигах съпругата си, когато куршумите ме улучиха. Мисля, че бяха два или три. В крака. Някой ме удари по главата и паднах. Спомням си… че се събудих с насочено в лицето ми дуло на пушка. Някой — беше мъж, познах го по гласа — каза: „Кажете на всички, че Армията на съвършенството е минала оттук“. Армията на съвършенството — повтори горчиво Хю и отвори очи. Бяха шокирани и зачервени. — Останахме четирима-петима. Останалите направиха носилка за мен. Носеха ме близо петдесет километра на север до друго селище… но то също беше превърнато в пепел, когато стигнахме до него. Кракът ми беше строшен. Трябваше да се ампутира. Казах им как да го направят. Оцелях, продължихме напред и така минаха четири години оттогава. — Лекарят погледна Сестрата и се наведе леко напред в стола си. — За бога — каза той, — не отивайте на запад. Там е Бойното поле.

— Бойното поле? — попита Пол. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че там се води война… в Канзас, Оклахома, Небраска… в Дакотите също. О, срещнах много бежанци, които идваха от запад. Наричат го Бойното поле, защото много армии се бият там — Американското братство, Нашествениците на Нолан, Армията на съвършенството, Ескадрон Хидра и още пет-шест други.

— Войната свърши. — Сестрата се намръщи. — За какво, по дяволите, се бият?

— Земя. Селища. Храна, оръжия, бензин — каквото е останало. Изгубили са умовете си. Искат да убият някого и щом не са руснаците, трябва да си създадат нови врагове. Чух, че Армията на съвършенството е тръгнала на поход срещу оцелелите с келоиди. — Хю докосна релефния ален белег, който покриваше половината му лице. — Смятат, че това е знакът на Сатаната.

Пол се помести неудобно на стола си. По време на пътуванията си двамата със Сестрата бяха чули за селища, нападнати и изпепелени от банди мародери, но за първи път чуваха за организирани групировки.