Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Хю Райън сви рамене. Все още не беше отлепил пръст от образуванията.

— Вероятно става въпрос за реакция на кожата към радиацията, към замърсители, заради липсата на слънце за дълго време… кой знае? О, виждал съм повече от сто души в различни фази. За щастие, винаги остава малко пространство за дишане и хранене, независимо от това колко лошо е състоянието.

— Аз казвам, че това е проказа! — настоя на своето червенокосата вещица, но мъжете отново бяха насядали по местата си около масите. Няколко от тях бяха напуснали кръчмата, а останалите продължаваха да зяпат Сестрата с извратено любопитство.

— Сърби ме адски много, а и на моменти главата ме боли толкова силно, че имам чувството, че ще се разцепи — призна клошарката. — Как да се отърва от тези неща?

— За съжаление, нямам представа. Никога не съм виждал Маската на Йов да регресира… но все пак не съм наблюдавал продължително време някой от случаите.

— Маската на Йов? Така ли се нарича?

— Е, аз я наричам така. Струва ми се подходящо, нали?

Сестрата изсумтя. Двамата с Пол бяха виждали десетки хора с „Маската на Йов“, разпръснати из деветте щата, през които бяха минали по пътя си. В Канзас се бяха натъкнали на колония от четиридесет засегнати, които бяха прогонени от близкото селище от собствените си семейства. В Айова видяха мъж, чиято глава беше в толкова лошо състояние, че не можеше да я държи изправена. Маската на Йов засягаше мъже и жени, както и неколцина тийнейджъри, с еднаква жестокост, но децата, които бяха под седем или осем години, като че ли бяха имунизирани — или поне не бяха виждали бебета и малки деца с нея, дори двамата родители да бяха ужасно деформирани.

— През целия си живот ли ще нося тази така наречена Маска на Йов?

Хю отново сви рамене, защото не можеше да ѝ помогне. Погледът му залепна жадно за чашата с домашен алкохол на Сестрата, която все още беше на бара.

— Заповядай — каза му тя и лекарят я пресуши, сякаш беше студен чай в горещ августовски следобед.

— Много ти благодаря. — Хю избърса уста на ръкава си и погледна мъртвия мъж в окървавените стърготини. Ниската и набита чернокоса жена пребъркваше джобовете му. — Вече няма правилно и неправилно в този свят — каза той. — Оцелява единствено по-бързият пистолет и онзи, който е най-жесток. — Лекарят кимна към масата си до камината. — Ще ми окажеш ли тази чест? — попита Сестрата той, а в гласа му се усети молба. — Мина много време, откакто имах възможността да разговарям с някого от класа и с интелект.

Сестрата и Пол не бързаха. Клошарката взе чантата си и плъзна рязаната пушка в кожения кобур, който висеше до бедрото под шубата ѝ. Пол прибра магнума в своя кобур и двамата последваха Хю Райън.

Дъруин най-накрая се осмели да излезе иззад бара. Мъжът с палтото от кучешка кожа му помогна да изнесат тялото на Ърл през задната врата.

Когато Хю намести единствения си крак на стола, Сестрата забеляза препарираните трофеи, които красяха стената с камината на „Кофа кръв“ — катерица албинос, еленска глава с три очи, глиган с едно око в центъра на главата му и двуглав мармот.

— Дъруин е ловец — обясни Хю. — Можете да намерите какво ли не в горите наоколо. Изумително е какво е причинила радиацията, нали? — Лекарят се възхити на трофеите за момент. — Не ви се иска да спите прекалено далеч от светлината — каза той и отново погледна Пол и Сестрата. — Наистина не ви се иска. — Посегна към наполовина пълната чаша с шльокавица, която пиеше преди да дойдат. Две зелени мухи забръмчаха около главата му и Пол се загледа в тях.

Хю посочи ученическата чанта.

— Нямаше как да не забележа онази стъклена дрънкулка. Мога ли да попитам какво представлява?

— Просто нещо, което намерих.

— Къде? В някой музей?

— Не, намерих го сред отломките.

— Красиво е — каза лекарят. — Ако бях на твое място, щях да внимавам с него. Познавам хора, които биха обезглавили за парче хляб.

Сестрата кимна.

— Затова нося пушка… и се научих да я използвам.

— Така е. — Хю гаврътна остатъка от шльокавицата и измляска доволно с устни. — Ах! Нектарът на боговете!

— Не бих се изразил точно така. — Пол все още усещаше гърлото си като нарязано от бръснарски ножчета.

— Е, всеки с вкусовете си, нали? — Лекарят облиза вътрешността на чашата, за да довърши и последните капки, преди да я остави настрана. — Някога бях почитател на френското бренди. Имах съпруга, три деца и вила в Испания с джакузи и басейн. — Докосна чукана на крака си. — Също така имах още един крак. Но всичко това е минало, нали така? А човек трябва да внимава колко време прекарва в миналото си, иначе може да изгуби разсъдъка си. — Хю се загледа в огъня, след което погледна Сестрата. — Така. Къде сте били и къде отивате?