Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Пол направи още една крачка и Ърл мигновено се обърна, за да го изгледа. Пистолетът вече напускаше кобура му.

Но Сестрата беше готова. Пушката с къса цев, която беше извадила изпод шубата си, изтрещя като Божий крясък.

Ърл беше вдигнат от пода и хвърлен във въздуха. Той се приземи върху масите, а собственият му изстрел отчупи парче дърво от една греда над главата на Сестрата. Ърл застина в купчината трески, като едната му ръка продължаваше да стиска пръстена, чиито мрачни цветове направо полудяха.

Мъжът с палтото от кучешка кожа тръгна да става. Сестрата зареди още един патрон в димящата цев, връхлетя го като хала и притисна дулото в гърлото му.

— И ти ли искаш? — Мъжът поклати глава и отново седна на стола си. — Сложете оръжията си на масата — нареди тя… и осем пистолета бяха оставени върху мръсните карти и монети.

Пол беше извадил своя .357-калибров магнум, чието петле беше дръпнал и беше готов да го използва. Забеляза, че барманът се размърда и насочи оръжието си в главата на човека. Дъруин вдигна ръце.

— Не искам неприятности, приятел — каза нервно той. — Искам да живея, ясно?

Пулсирането в стъкления пръстен беше започнало да се забавя. Пол отиде до умиращия, а Сестрата държеше под прицела на пушката с рязана цев останалите. Тя беше намерила това оръжие преди три години в един изоставен пункт на магистрална полиция край руините на Уичита. То имаше достатъчно сила, за да събори дори слон. Досега ѝ се беше налагало да го използва само няколко пъти, все със същия резултат като сега.

Пол се опитваше да избягва проливането на кръв. Една муха бръмна покрай лицето му и закръжи около пръстена. Беше голямо и зелено грозно насекомо. Пол остана като втрещен за няколко секунди, защото бяха минали години, откакто за последно беше виждал такова. Смяташе, че всички са измрели. Втора муха се присъедини към първата и двете закръжиха във въздуха над потръпващото тяло и стъкления пръстен.

Пол се наведе. Пръстенът просветна за момент в яркочервено… и потъмня. Той го взе от трупа и в неговата ръка отново се появиха цветовете на дъгата. Прибра го обратно в ученическата чанта и го покри с чорапи, шалове и ръкавици. Едната муха кацна на бузата му и Пол разклати глава, защото малкото копеленце беше като леден нокът върху кожата му.

Прибра пътния атлас обратно в чантата. Всички погледи бяха насочени към жената с пушката. Тя взе чантата и бавно отстъпи към вратата, като не отместваше оръжието си от средата на масата с картите. Повтаряше си, че е нямала друг избор освен да убие този мъж и точка.

Беше стигнала прекалено далеч със стъкления пръстен, за да позволи на някакъв глупак да го счупи на парчета.

— Хей — обади се мъжът с палтото от кучешка кожа. — Няма да си тръгнете, преди да ви черпим по едно, нали?

— Какво?

— Ърл хич го нямаше — обади се друг мъж и се наведе над кофата си, за да изплюе тютюнев сок. — Пълен идиот, който постоянно го сърбеше пръста да убива хора.

— Преди два месеца застреля Джими Риджуей точно тук — съобщи Дъруин. — Копелето беше прекалено добро с този патлак.

— Досега — каза другият мъж. Картоиграчите вече си разделяха монетите на мъртвия.

— Елате, заповядайте. — Дъруин взе две чаши и наля мазна кехлибарена течност от малко буре в тях. — Домашно производство. Малко смърди, но със сигурност ще отвлече вниманието ви от проблемите. — Мъжът подаде чашите на Пол и Сестрата. — Заведението черпи.

Бяха минали месеци от последния път, в който Пол беше пил алкохол. Силната миризма на дърво от питието стигна до него като парфюма на русалка. Вътрешностите му трепереха. Досега не беше използвал магнума срещу човешко същество и се молеше да не му се налага. Прие чашата и си помисли, че изпаренията от нея могат да опърлят веждите му, но въпреки това отпи от питието.

То беше като разтопен метал. На очите му избиха сълзи. Задави се, закашля се и зяпна, когато шльокавицата — направена от Бог знае какво — си проправи като нож път надолу по гърлото му. Червенокосата вещица се захили като гарван, а няколко от мъжете отзад се засмяха.

Докато Пол се опитваше да си поеме въздух, Сестрата остави чантата настрана — не прекалено далеч — и вдигна втората чаша. Барманът каза:

— Аха, направихте голяма добрина на стария Ърл Хокът. Той си просеше някой да го убие още откакто съпругата му и малкото му момиченце умряха от треска миналата година.

— Така ли? — попита тя и махна шала от лицето си. Вдигна чашата до деформираните си устни и отпи, без да потрепери. Дъруин се ококори насреща ѝ и се дръпна назад толкова бързо, че събори един рафт с чаши на пода.