Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Един мъж се разсмя. Косата му беше черна и мазна, а палтото му приличаше на направено от кучешка кожа. Той си дръпна от кафява цигара и издиша дима.

— В кой град се опитваш да стигнеш, друже?

— Просто пътуваме. Това място има ли го на картата?

Мъжете си размениха развеселени погледи и смехът се разпространи.

— Коя карта имаш предвид? — попита онзи с мазната коса. — Онази преди седемнадесети юли или след това?

— Преди.

— Картите от преди хич не ги бива — намеси се друг мъж. Той имаше кокалесто лице и главата му беше обръсната. Четири рибарски кукички висяха от лявото му ухо. Носеше кожена жилетка над червена карирана риза. На кльощавата му талия имаше кобур и пистолет. — Всичко се промени. Градовете се превърнаха в гробища. Реките заляха всичко, промениха си посоката на течение и замръзнаха. Езерата пресъхнаха. Горите станаха пустини. Така че картите от преди хич не ги бива.

Пол беше наясно с всичко това. След седем години пътуване на зигзаг през десетина щата, вече много малко неща можеха да шокират него и Сестрата.

— Този град някога имал ли е име?

— Мобърли — отговори барманът. — Мобърли, Мисури. Някога тук живееха петнадесет хиляди души. Мисля, че сега сме около триста-четиристотин.

— Аха, ама не ги убиха ядрените ракети! — обади се от друга маса една сбръчкана жена с червена коса и червени устни. — Причината е гадната пиячка, която сервираш тук , Дъруин! — Тя се разкудкудяка от смях и вдигна чаша с приличащо на олио питие до устните си. Останалите се захилиха и зареваха.

— Ах, майната ти, Лизи! — отвърна барманът. — Вътрешностите ти са мариновани още откакто си била на десет години!

Сестрата отиде до една празна маса и остави чантата си на нея. По-голямата част от лицето ѝ под качулката на шубата беше скрито от тъмносив шал. Тя отвори чантата и извади от нея опърпания и сгъван и прегъван пътен атлас на „Ранд Макнали“. Приглади го и го отвори на картата на Мисури. На слабата светлина намери тънката червена линия, която беше магистрала 63 и я последва до точка на име Мобърли. Тя се намираше на сто и двадесет километра северно от някогашния град Джеферсън.

— Ние сме тук — каза на Пол, който отиде до нея да погледне.

— Чудесно — отвърна мрачно той. — Какво ни говори това? В каква посока ще тръгнем от…

Чантата изведнъж беше издърпана от масата и Сестрата вдигна изненадан поглед.

Мъжът с кокалестото лице и кожената жилетка я беше взел и отстъпваше назад с усмивка на тънките си устни.

— Я скивайте кво си намерих, момчета! — провикна се той. — Намерих си хубавичка нова чантичка, нал тъй?

Сестрата не помръдваше.

— Върни ми я — нареди тя с тих, но непоколебим глас.

— Намерих си къде да сера, когат в гората е мноо студено! — отвърна мъжът и останалите на масата се разсмяха. Малките му черни очички се приковаха в Пол и го предизвикаха да направи нещо.

— Спри да се ебаваш, Ърл! — каза Дъруин. — За какво ти е някаква чанта ?

— Тряа ми, ето за кво! Да видим кво има вътре! — Ърл бръкна в чантата и започна да вади чорапи, шалове и ръкавици. След това бръкна още по-надълбоко и извади стъклен пръстен.

Той засвети в кърваво червено в ръката му и мъжът се опули насреща му с отворена уста.

В кръчмата беше тихо и се чуваше единствено пукането на цепениците в камината.

Червенокосата вещица стана бавно от стола си.

— Мила майко божия — прошепна тя.

Мъжете около масата зяпнаха, а момичето с черната коса стана от пианото, за да докуцука по-близо.

Ърл задържа стъкления пръстен пред лицето си и се загледа в гаснещите и усилващи се цветове, които бяха като бушуваща в артериите кръв. Хватката му около това чудо произведе брутални нюанси — кално кафяво, мазно жълто и абанос.

— Това е мое. — Гласът на Сестрата беше приглушен зад шала. — Моля те, върни ми го.

Пол направи крачка напред. Ърл стрелна ръка към дръжката на пистолета си с рефлексите на изпитан стрелец и Пол спря.

— Намерих си красивка чудесия, нали? — попита Ърл. Пръстенът запулсира по-бързо и в по-тъмни и грозни цветове. Всички шипове, с изключение на два, бяха счупени през годините. — Скъпоценни камъни! — Кльощавият мъж току-що осъзна откъде се появяваха цветовете. — Това сигур струва цяло проклето съкровище!

— Помолих те да ми го върнеш — настоя Сестрата.

— Ще ми осигури проклето съкровище — изкрещя Ърл с оцъклени и алчни очи. — Ще го счупя тва стъкло, ще извада скъпоценните камъни и ще получа цяло съкровище! — Той се ухили като луд, вдигна пръстена над главата си и започна да се прави на клоун пред приятелите си. — Я скивайте! Имам ореол, момчета!