Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Остави ножа. Веднага.

Острието се заби в картата на Небраска и завибрира.

— Успокой топката — каза мъжът и вдигна ръце, за да покаже, че са празни.

Маклин забеляза, че натрапникът носеше изцапана с кръв униформа на АНС, но не видя никакви рани по него. Тази отвратителна рана в средата на лицето му — през която се виждаха синуси и сиви хрущяли — беше зараснала, доколкото това беше възможно.

— Кой си ти и как мина покрай часовите?

— Влязох през входа за прислугата. — Мъжът посочи задната част на тентата и Маклин видя мястото, където платът беше срязан, за да може този да пропълзи вътре. — Казвам се Алвин. — Калнозелените очи на мъжа изгледаха полковник Маклин и зъбите му лъснаха, когато се ухили. — Алвин Мангрим. Трябва да си намериш по-добра охрана, полковник. Някой ненормалник може да се промъкне и да те убие без никакъв проблем.

— Като теб може би?

— Мне, не като мен. — Мъжът се засмя и въздухът засвири през дупката, където някога се намираше носът му. — Донесох ти два подаръка.

— Мога да те екзекутирам за проникването ти в щабквартирата ми.

Усмивката на Алвин Мангрим не изчезна от лицето му.

— Не съм прониквал, човече. Пропълзях. Искам да знаеш, че съм много добър с ножовете. О, да… ножовете знаят името ми. Те ми говорят и аз правя каквото ми наредят.

Пръстът на Маклин беше на спусъка на пистолета и само на милиметър от отнасянето на главата на натрапника, но не искаше да изцапа документите си с кръв и мозък.

— Е? Не искаш ли да видиш какви са подаръците ми за теб?

— Не. Искам да станеш много бавно и да се размърдаш… — Сякаш не чул думите му, Алвин Мангрим рязко се наведе към пода и вдигна нещо. — Леко! — предупреди го полковникът и тъкмо щеше да повика часовите, когато натрапникът се изправи и остави отрязаната глава на Франклин Хейс на бюрото.

Лицето беше посиняло, а очите се бяха прибрали в главата и бяха оставили само белите склери на показ.

— Ето — каза Мангрим. — Не е ли хубавец? — Надвеси се над главата и я почука с кокалчетата на пръстите си. — Чук-чук! — Засмя се и въздухът отново изсвири през кратера в средата на лицето му. — Тцъ-тцъ, няма никого вкъщи!

— Къде я намери? — попита Маклин.

— На врата на шибаняка, полковник! Къде си мислиш, че съм я намерил? Прескочих онази стена ей там и кого мислиш видях точно пред мен — самия Франелин. Носех си брадвата, както винаги. На това му казвам съдба. Просто му отрязах главата и ти я донесох тук. Щях да дойда по-рано, но исках кръвта да се изтече, за да не ти изцапа тентата. Трябва да призная, че си имаш едно много приятно, спретнато местенце.

Полковник Маклин се приближи до главата, протегна се и я докосна с дулото на пистолета си.

— Ти ли го уби?

— Мне. Гъделичках го до смърт. Полковник Маклин, за такъв умен човек като теб стопляш много бавно.

Маклин вдигна горната устна с дулото на пистолета. Зъбите бяха бели и равни.

— Искаш ли да ги избиеш? — попита Мангрим. — Ще станат на чудесна огърлица за онази чернокоса жена, с която те видях.

Полковникът остави устната да се върне на мястото си.

— Кой, по дяволите, си ти? Как така не съм те виждал досега?

— Навъртах се наоколо. Следвам АНС от около два месеца. Аз и още няколко мои приятели си имаме свой собствен лагер. Свалих тази униформа от един мъртъв войник. Стои ми много добре, не мислиш ли?

Маклин усети раздвижване вляво и се обърна, за да види Роланд Кронингер да влиза в тентата. Младият мъж носеше дълго сиво палто с качулка, която беше сложил на главата си. Едва на двадесет години, капитан Роланд Кронингер беше метър и осемдесет и пет и само с два сантиметра по-нисък от Маклин. Беше слаб като плашило и униформата на АНС и палтото му стояха като на закачалка. Китките му се подаваха от ръкавите, а ръцете му приличаха на бели паяци. Той беше начело на атаката, която смаза защитата на Броукън Боу и по негово предложение преследваха Франклин Хейс до смърт. Сега младият мъж се сепна, спря на място и присви очи зад очилата с дебели стъкла към оставената на бюрото на полковник Маклин глава.

— Ти си капитан Кронингер, нали? — попита Мангрим. — И теб съм те виждал наоколо.

— Какво става тук? — гласът на Роланд все още беше писклив. Той погледна полковника. Газената лампа се отразяваше в очилата му.

— Този мъж ми донесе подарък. Убил е Франклин Хейс, или поне така твърди.

— Естествено, че го убих. Тряс! Тряс! — Мангрим удари бюрото с ръка. — И му падна главата!