Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Карла се върна с няколко купички и започна да сипва яхнията в тях.

— Лоши времена — каза тихичко Слай Муди и се загледа в дървото. След малко очите му се проясниха и той се усмихна едва. — Онова там е ябълковото ми дърво! Да, сър! Разбираш ли, някога имах ябълкова градина на това място. Изкарвах много плод… но след случилото се дърветата умряха и започнах да ги сека, за да се топлим с тях. Не е много умно човек да навлиза прекалено много в гората за дърва, тцъ! Рей Федърстън замръзна до смърт на сто метра от собствената си къща. — Старецът млъкна за момент и въздъхна тежко. — Посадих тези ябълкови дървета със собствените си ръце. Гледах ги как растат и как се отрупват с плодове. Знаеш ли каква дата е днес?

— Не — отвърна Джош.

— Водя си календар. По една белязка за всеки ден. Изхабих доста моливи. Днес е двадесет и шести април. Пролет. — Слай Муди се усмихна горчиво. — Отсякох всички дървета без онова и ги хвърлях в огъня едно по едно. Проклет да съм, ако отсека и това. Проклет да съм.

— Яденето е готово — съобщи Карла. Тя говореше със северен акцент, определено много по-различен от провлечения мисурски изказ на съпруга ѝ. — Елате да си вземете.

— Почакайте малко. — Слай погледна Ръсти. — Мисля, че каза, че си с двама приятели.

— Така е. С нас пътува едно момиче. Тя е… — Цирковият артист хвърли поглед на Джош и отново погледна Слай. — Тя е в хамбара.

— Момиче! Всемогъщи боже, приятели! Доведете я тук да хапне малко топла храна!

— Хм… не мисля, че…

— Вървете и я доведете! — настоя старецът. — Хамбарът не е място за момиче!

— Ръсти? — Джош се беше загледал през прозореца. Нощта се спускаше бързо, но все още можеше да види последното ябълково дърво и фигурата, която беше застанала под него. — Ела за малко.

Навън Суон продължаваше да държи одеялото над главата и раменете си като пелерина и гледаше клоните на хилавото ябълково дърво. Убиец направи две обиколки около него и излая вяло; искаше да се върне в хамбара. Клоните над главата на Суон се размърдаха като кокалести и търсещи нещо ръце.

Тя тръгна към ствола — ботушите ѝ потъваха повече от десет сантиметра в снега — и сложи голата си ръка на него.

Той беше студен под пръстите ѝ. Студен и отдавна мъртъв. „Точно както всичко останало“, помисли си тя. Всички дървета, тревата, цветята — всичко беше погубено от радиацията преди много години.

Но смяташе дървото за красиво. Беше някак си гордо, като паметник, и не заслужаваше да бъде заобиколено от тези грозни пънове, някога кипели от живот. Суон знаеше, че болезненият звук на това място е бил протяжен агонизиращ вой.

Ръката ѝ погали леко дървото. Дори в смъртта имаше нещо величествено в него, нещо предизвикателно и първично — див дух като сърцето на пламък, който никога не може да бъде изгасен напълно.

Убиец изджафка в краката ѝ, за да я накара да побърза с онова, което правеше.

— Добре, наистина…

Суон млъкна. Вятърът вилнееше около нея и подръпваше дрехите ѝ.

„Възможно ли е? — зачуди се тя. — Не си въобразявам… нали?“

Пръстите ѝ започнаха да изтръпват, сякаш по тях потече електричество. То беше достатъчно силно, за да го усети през студа.

Суон сложи длан на дървото. По нея заиграха игли и бодлички — все още бяха леки, но постепенно се усилваха.

Сърцето ѝ прескочи. Живот , осъзна тя. Дълбоко в самото дърво все още имаше живот. Мина толкова време — толкова много време — откакто за последно усети докосването на живота под пръстите си. Усещането отново беше почти ново за нея и едва сега осъзна колко много ѝ е липсвало. Онова, което приличаше на слабо електричество, сякаш се надигаше от земята, минаваше през подметките на ботушите ѝ, продължаваше по гърба ѝ, по ръцете и стигаше чак до дланта ѝ върху дървото. Дръпна ръка и боцкането изчезна. Допря отново пръсти до дървото, сърцето ѝ прескочи и почувства силен шок, сякаш някой беше подпалил гръбнака ѝ.

Тялото ѝ се разтресе. Чувството за течащо през него електричество ставаше все по-силно, почти болезнено, а костите ѝ изтръпнаха от пулсиращата енергия, която преминаваше през нея и се вливаше в дървото. В един момент вече не можеше да издържа повече и си дръпна ръката. Продължаваше да усеща боцкане в пръстите.

Но все още не беше приключила. Съвсем импулсивно протегна показалец и написа няколко букви върху ствола на дървото: С… У… О… Н.

— Суон! — разнесе се глас от къщата и я стресна. Момичето се обърна към него. Вятърът издърпа импровизираната ѝ качулка и я свали от главата и раменете ѝ.