Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Хубав огън си имате тук. Със сигурност прогонва студа.

Старецът продължаваше да зяпа Джош.

— Можеш да свалиш палтото и маската си, ако искаш.

Гигантът махна връхната си дреха. Под нея беше облякъл два дебели пуловера един върху друг. Нямаше намерение да маха черната ски маска.

Старецът се приближи до него, но рязко спря, когато видя сивия израстък, който покриваше дясното му око.

— Джош е кечист — побърза да обясни Ръсти. — Маскирания Мефисто — това е той! Аз съм фокусник. Виждаш ли, ние сме пътуващото представление. Ходим от град на град и изпълняваме номерата си за хората, които могат да ни дадат нещо. Джош се бори с всеки, който иска да го повали, и ако другият успее да го стори, целият град получава безплатно представление.

Старецът кимна разсеяно. Погледът му беше като прикован към гиганта. Съпругата му се върна с консервите, които беше отворила, и изсипа съдържанието им в тенджерата, след което разбърка гозбата с дървена лъжица. Най-накрая възрастният господин каза:

— Струва ми се, че някой ти е разказал играта, приятелю. Градът му определено се е радвал на безплатно представление, а? — Той изсумтя и се разсмя като квачка. Нервите на Ръсти се поуспокоиха. Не мислеше, че тази вечер ще има игра на изстрели. — Ще донеса каната с кафето — каза старецът и излезе от стаята.

Джош се приближи до огъня, за да се стопли, и възрастната жена се отдръпна от него, сякаш беше болен от чума. Тъй като не искаше да я плаши, прекоси стаята и отиде до прозореца, за да погледне към морето от пънове и самотното дърво.

— Името ми е Силвестър Муди — представи се старецът, когато се върна с поднос с няколко кафяви глинени чаши. — Приятелите ме наричаха Слай, като онзи тип, който се снимаше в онези екшън филми. — Остави подноса на малка чамова маса, след което отиде до полицата и взе дебела азбестова ръкавица. Сложи си я и бръкна в камината, за да вземе врялата метална кана, закачена на забит в задната стена пирон. — Хубаво и горещо — каза старецът и започна да налива от черната течност в чашите. — Нямаме мляко и захар, така че не питайте. — Кимна към възрастната жена. — Това е съпругата ми, Карла. Малко е нервна покрай непознати.

Ръсти взе една от горещите чаши и изпи кафето с истинско удоволствие, макар да беше толкова силно, че можеше да нокаутира и Джош.

— Защо само едно дърво, господин Муди? — попита гигантът.

— А?

Джош все още стоеше до прозореца.

— Защо сте оставили само това дърво? Защо не сте го отрязали като останалите?

Слай Муди взе една от чашите с кафе, отнесе я до маскирания гигант и с огромни усилия се опита да не поглежда ръката на бели петна, която прие топлата напитка.

— Живея в тази къща от близо тридесет и пет години — отвърна старецът. — Това е много време на едно място, на едно и също парче земя, нали? О, някога имах чудесна царевична нива там отзад. — Домакинът посочи към задната част на къщата. — Отглеждах си малко тютюн и фасул. Всяка година двамата с Жанет отивахме в градината и… — Старецът млъкна, примига и погледна Карла, която го гледаше с ококорени и шокирани очи. — Съжалявам, скъпа. Исках да кажа, че двамата с Карла отивахме в градината и беряхме цели кофи с хубави зеленчуци.

Възрастната жена, която видимо остана доволна, спря да бърка тенджерата и излезе от стаята.

— Жанет беше първата ми съпруга — обясни с тих глас Слай. — Почина два месеца след случилото се. Един ден бях тръгнал нагоре по пътя към дома на Рей Федърстън — намира се на километър и половина оттук — и се натъкнах на кола, която беше кривнала от пътя и се беше врязала в една пряспа. На волана имаше мъртвец със синьо лице, а до него седеше жена, която беше на прага на смъртта. В скута ѝ стоеше изкорменият труп на френски пудел, а в ръката си държеше пила за нокти… Няма да ви казвам какво беше направила, за да не замръзне. Както и да е, беше толкова полудяла, че не помнеше нищо, нито собственото си име, нито откъде е. Кръстих я Карла, на първото момиче, което някога целунах. Тя остана и сега си мисли, че живее в тази къща с мен от тридесет и пет години. — Старецът поклати глава. Очите му бяха тъмни и обладани. — Знаете ли кое беше най-странното? Онази кола беше „Линкълн Континентал“ и когато я намерих, жената беше цялата в диаманти и перли. Прибрах всичко в една кутия за обувки и ги размених за чували брашно и бекон. Сметнах, че няма да има нужда повече от тях. Появяваха се хора, които крадяха части от колата, и така лека-полека нищо не остана. И по-добре.