Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Един пъстър кон — стар и прегърбен, но все още сърцат и неуморен — дърпаше малка и грубо направена каруца, покрита със закърпено тъмнозелено платно, която беше странна амалгама от тип „Конестога“ и ремарке. Конструкцията ѝ беше от дърво, но имаше метални оси и гуми вместо колела. Платното представляваше двуместна палатка, която беше разпъната над извитите дървени ребра. От всяка страна на платното беше изписано с бели букви „Пътуващо представление“, а под него, с по-малки букви, се обещаваше: „Магия!“, „Музика!“ и „Победете Маскирания Мефисто!“.

Две дебели дъски служеха като пейка и подложка за краката на каруцаря, който седеше облечен в дебело вълнено палто, започнало да се къса по шевовете. На главата му имаше каубойска шапка, чиято периферия беше покрита с лед и сняг, а на краката си носеше изтъркани стари каубойски ботуши. Ръкавиците му бяха от изключителна важност, за да го пазят от хапещия вятър, а в долната част на лицето му беше увит кариран вълнен шал. Само очите му — смесица от лешник и топаз — и малко груба, набръчкана кожа бяха изложени на лошото време.

Каруцата се движеше бавно по снега, покрай черна и гъста гора, лишена от листа. От всяка страна на пътя попадаха на някой срутен под тежестта на седемгодишната зима хамбар или ферма и единствените признаци на живот бяха черните гарвани, които кълвяха замръзналата земя.

На няколко метра зад каруцата се тътреше огромна фигура, облечена в дълъг, мръсносив балтон, чиито ботуши хрускаха по снега. Ръцете на мъжа бяха напъхани в джобовете на кафявите му кадифени панталони, а цялата му глава беше скрита зад черна ски маска. Очите и устата му бяха зачервени. Раменете му бяха увиснали под бича на вятъра, а краката му бяха премръзнали. На три метра зад него го следваше териер, чиято козина беше покрита със сняг.

„Надушвам дим“, помисли си Ръсти Уедърс и присви очи, за да погледне през бялата завеса. Вятърът задуха в друга посока и го задъвка от друг ъгъл. Миризмата на дим — ако въобще беше истинска — изчезна. Въпреки това Ръсти смяташе, че след няколко минути ще стигнат до цивилизацията. Вдясно от тях, надраскан с червена боя върху широкия ствол на останал без листа дъб, се мъдреше надписът: „ИЗГАРЯЙТЕ МЪРТВИТЕ СИ“.

Предупреждения като това бяха станали нещо нормално и обикновено предизвестяваха, че навлизат в населен район. Пред тях ги очакваше село или призрачен град, пълен със скелети, в зависимост от това какво беше сторила радиацията.

Вятърът отново промени посоката си и Ръсти усети мириса на дим. Изкачваха малко възвишение и Муле даваше всичко от себе си, но не бързаше заникъде. Фокусникът не го припираше. Какъв беше смисълът? Ако успееха да намерят подслон за през нощта — добре, ако ли не, щяха да се оправят някак си. За седем години се бяха научили да импровизират и да използват по най-добрия начин каквото намерят. Изборът беше лесен — можеха да оцелеят или да умрат. Много пъти на Ръсти Уедърс му идеше да се предаде и да полегне, но Джош и Суон го караха да продължава със своите шеги и закачки, също както той ги беше поддържал живи през годините. Те бяха екип, който включваше още Муле и Убиец и през най-студените нощи, когато им се налагаше да спят почти без покрив над главите си, топлината от двете животни беше предпазвала трима им от замръзване до смърт.

„В крайна сметка — помисли си Ръсти с вяла и грозновата усмивка под карирания си шал — шоуто трябва да продължи!“

Стигнаха до върха на възвишението и продължиха надолу по виещия се път. Ръсти забеляза през сипещия се сняг жълт проблясък вдясно. За момент светлината остана скрита зад мъртвите дървета… но след малко пак се появи и според него беше от газена лампа или огън. Знаеше, че няма смисъл да се провиква към Джош заради вятъра и защото слухът на приятеля му не беше особено добър. Ръсти дръпна юздите на Муле и натисна с ботуша си един дървен лост, който заключваше предната ос. Слезе от каруцата и отиде при гиганта, за да му покаже светлината и да му каже, че смята да я последва.

Джош кимна. През черната ски маска се виждаше само едното му око. Другото беше скрито под сиво твърдо кожно образувание.

Ръсти се качи обратно на каруцата, освободи спирачката и удари леко с юздите Муле. Конят потегли напред без никакво колебание. Отново се разнесе миризмата на дим и фокусникът вече беше сигурен, че подслонът е съвсем наблизо. Друг път, който беше по-тесен и неасфалтиран, завиваше надясно през покрити със сняг полета. Светлината ставаше все по-силна и съвсем скоро Ръсти видя фермата, през чийто прозорец се процеждаше тя. Около къщата бяха издигнати други външни постройки, включително един малък хамбар. Фокусникът забеляза, че дърветата в имота бяха отсечени и от снега се подаваха стотици пънове. Беше останало само едно мъртво дърво, малко и хилаво, което се мъдреше на около тридесет метра от къщата. Ръсти усети мириса на изгоряла дървесина и осъзна, че гората е била консумирана от нечия камина. Само дето изгорялата дървесина вече не миришеше както преди седемнадесети юли. Радиацията не беше пощадила горите и димът имаше химически мирис, който наподобяваше на изгоряла пластмаса. Ръсти помнеше сладкия аромат на чисти дърва в камината и си помисли, че тази миризма беше изгубена завинаги, точно както вкусът на прясна вода. Сега всичката вода беше неприятна на вкус и оставяше тънък слой в устата ти. Пиенето на разтопен сняг в големи дози — който беше единственият останал източник на вода — докарваше главоболия, стомашни болки и размазано зрение. Прясната вода от кладенци или от бутилки се беше превърнала в по-ценна стока от някогашните скъпи френски вина.