Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Ръсти закара Муле пред къщата и натисна спирачката на каруцата. Сърцето му беше забило по-силно. „Ето я и трудната част“, помисли си той. Неведнъж стреляха по тях, когато спираха да питат за подслон. Поради тази причина носеше белег от куршум на лявата си буза.

В къщата не се забелязваше никакво движение. Ръсти се пресегна назад и частично откопча вратата на палатката. Вътре, разпределени около каруцата, за да поддържат баланс, се намираха оскъдните им запаси — няколко пластмасови туби с вода, няколко консерви с боб, чувал с въглища, резервни дрехи, одеяла, спалните им чували и старата акустична китара „Мартин“, на която фокусникът се учеше да свири. Музиката винаги беше привличала хората и им осигуряваше нещо, с което да разчупят монотонността. В един от градовете една благодарна жена им беше дала цяло пиле, когато Ръсти старателно изсвири акордите на Moon River 27 27 Песен от 1961 г., изпълнена за първи път от Одри Хепбърн във филма „Закуска в Тифани“. за нея. Беше намерил китарата и купчина нотни книги в мъртвия град Стърлинг, Колорадо.

— Къде сме? — попита момичето от вътрешността на палатката. Тя се беше увила в спалния си чувал и слушаше неуморния вой на вятъра. Гласът ѝ беше променен до неузнаваемост, но когато говореше бавно и изразително, Ръсти можеше да я разбере какво казва.

— Стигнахме до една къща. Вероятно ще ни позволят да използваме хамбара за през нощта. — Фокусникът погледна червеното одеяло, под което бяха завити три пушки. Револвер .38 калибър и кутии с патрони бяха на една ръка разстояние в кутия от обувки. „Както старата ми майка винаги ми казваше — помисли си Ръсти, — трябва да отвръщаш на огъня с огън.“ Искаше да е подготвен за евентуални неприятности и затова имаше намерение да вземе .38-калибровия, който да скрие под палтото си, когато отидеше да почука на предната врата на къщата.

Суон прекъсна мислите му.

— По-вероятно е да те застрелят, ако вземеш револвера.

Ръсти се поколеба, но си спомни, че държеше пушка, когато онзи куршум облиза бузата му.

— Да, предполагам, че си права — съгласи се той. — Пожелай ми късмет. — Закопча вратата на палатката и слезе от каруцата. Пое си дълбока глътка зимен въздух и отиде до къщата. Джош остана до каруцата, откъдето наблюдаваше, а Убиец се облекчи на един пън.

Ръсти вдигна юмрук, за да почука на вратата, но в средата ѝ се отвори малък прорез, от който се появи цевта на пушка и го изгледа право в очите. „О, мамка му“, помисли си той, но краката му отказаха да помръднат, затова остана на място.

— Кои сте вие и какво искате? — попита мъжки глас.

Фокусникът вдигна ръце.

— Казвам се Ръсти Уедърс. Аз и двамата ми приятели си търсим място, на което да си починем, преди да е станало много тъмно. Видях светлината от пътя и забелязах, че имате хамбар, така че си казах…

— Откъде идвате?

— От запад. Минахме през Хаус Мил и Биксби.

— Нищо не остана от тези градове.

— Знам. Моля ви, господине, искаме единствено място, на което да поспим. Конят ни определено би използвал покрив над главата си.

— Махни тази кърпа от лицето си, за да го видя. На кого се опитваш да приличаш? На Джеси Джеймс ли?

Ръсти махна шала. За момент настъпи мълчание.

— Много е студено тук отвън, господине. — Тишината продължи още известно време. Фокусникът чу, че мъжът говори с някого, но не можа да разбере какво казва. В следващия миг цевта на пушката изчезна. Ръсти изпусна въздишка на облекчение и от устата му излезе бяло облаче пара. Вратата беше отключена — няколко резета бяха дръпнати — и се отвори.

Слаб и измъчен мъж — на около шестдесет години, с къдрава бяла коса и неподдържана бяла брада като на отшелник — застана пред него. Пушката беше отпусната до тялото му, но готова за употреба. Лицето на възрастния мъж беше толкова грубо и набръчкано, че приличаше на гравиран камък, а тъмнокафявите му очи се местеха от Ръсти към каруцата.

— Какво пише там? „Пътуващо представление“? Какво, в името на Юда, е това ?

— Точно каквото пише. Ние сме… ние сме артисти.

Една възрастна жена с бяла коса, облечена в сиви панталони и дебел бял пуловер надникна плахо над рамото на мъжа.

— Артисти — повтори домакинът и се намръщи, сякаш беше помирисал нещо неприятно. Погледът му отново се спря на Ръсти. — Дали имате някаква храна?

— Останали са ни няколко консерви. Боб и подобни.

— Ние пък имаме кана с кафе и малко осолено свинско. Закарайте каруцата си в хамбара и донесете боба. — Възрастният мъж затвори вратата в лицето на Ръсти.