Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Фокусникът прибра каруцата в хамбара. Двамата с Джош отвързаха хамута на Муле, за да може да хапне малко слама и няколко изсъхнали царевични кочани. Гигантът наля вода в една кофа за коня и намери един изхвърлен буркан, за да налее и на Убиец. Хамбарът беше стабилен и не пускаше вятъра вътре, така че животните нямаше да са в опасност от измръзване, когато светлината се скриеше и истинският студ се спуснеше.

— Какво мислиш? — обърна се Джош към Ръсти, като говореше тихо. — Тя може ли да влезе?

— Не знам. Изглеждат ми добри хора, но са малко изнервени.

— Топлината ще ѝ дойде добре, ако са запалили огън. — Гигантът духна в ръцете си и се наведе, за да разтрие болящите го колена. — Можем да ги убедим, че не е заразна.

— Не знаем дали наистина не е.

— Ти не си се заразил, нали? Ако беше заразно, отдавна щеше да го прихванеш, не мислиш ли?

Ръсти кимна.

— Да. Но как ще ги накараме да повярват?

Задната врата на палатката внезапно се отвори отвътре и Суон заяви почти неразбираемо:

— Ще остана тук. Няма нужда да плаша никого.

— Вътре имат огън — каза ѝ Джош и отиде до задната част на каруцата. Суон беше станала и стоеше приведена. Силуетът ѝ се очертаваше на слабата светлина на лампата. — Мисля, че няма да има проблем, ако влезеш.

— Не е вярно. Можете да ми донесете храната тук. Така е най-добре.

Гигантът я погледна. Беше увила одеяло около раменете си и с него беше забулила лицето си. За изминалите седем години беше станала метър и седемдесет и пет — със слабо тяло и дълги крайници. Направо му се късаше сърцето, защото знаеше, че е права. Ако хората в онази къща бяха изнервени, най-добре щеше да е тя да остане тук.

— Добре — отвърна той с измъчен глас. — Ще ти донеса храната тук. — Побърза да се извърне от каруцата, преди да е закрещял.

— Ще ми подадеш ли няколко консерви от този боб? — попита я Ръсти. Суон вдигна Ревльото и почука консервите с него, след което отиде да вземе две. Подаде ги в ръцете на спътника си.

— Ръсти, ако имат книги, ще съм много благодарна да ги убедиш да ми дадат някоя — каза тя. — Няма значение каква.

Той кимна изумен, че тя още може да чете.

— Няма да се бавим много — обеща ѝ Джош и последва Ръсти.

Когато я оставиха сама, Суон спусна дървената каната и малката стълба до земята. Опипа стъпалата с батетата, слезе по тях и отиде до вратата на хамбара. Главата и лицето ѝ продължаваха да са забулени с одеялото. Убиец вървеше до обутите ѝ с ботуши крака, махаше енергично с опашка и джафкаше, за да ѝ привлече вниманието. Лаят му не беше толкова жизнен, колкото преди седем години, а и възрастта му се беше отразила на походката му.

Суон спря, остави Ревльото на една страна и вдигна Убиец. Отвори вратата на хамбара, наклони глава доста наляво и надникна през падащия сняг. Къщата изглеждаше толкова топла, толкова приветлива… но знаеше, че е най-добре да остане тук. Заради тишината дишането ѝ звучеше като астматично хриптене.

Дори през снега успя да различи единственото останало дърво благодарение на слабата светлина, която се стелеше от прозореца на къщата. Защо имаше само едно дърво?, зачуди се тя. Защо бяха отрязали останалите, а бяха оставили само това?

Убиец се изпъна и облиза мрака, където се намираше лицето ѝ. Суон погледа още около минута самотното дърво, след което затвори вратата на хамбара, вдигна Ревльото и опипа пътя си до Муле, за да погали хълбоците му.

В зиданата камина в къщата гореше огън. На него беше сложена чугунена тенджера, в която вреше зеленчуков бульон със солено свинско. Възрастният мъж с грубото лице и плахата му съпруга потръпнаха, когато видяха Джош Хъчинс да влиза след Ръсти през вратата. По-скоро размерите му, отколкото маската, ги изплашиха, защото, макар да беше изгубил много от мазнините си през изминалите години, беше натрупал мускули и все още беше с внушителна осанка. Ръцете му бяха на бели петна и старецът се вторачи в тях, докато не ги прибра в джобовете си.

— Ето го бобът — каза нервно Ръсти и подаде консервите на домакина. Забеляза, че пушката е оставена до камината, на една ръка разстояние, в случай че старецът решеше да я използва.

Консервите с боб бяха приети и възрастният господин ги даде на съпругата си. Тя изгледа нервно Джош и се върна в задната част на къщата.

Ръсти свали ръкавиците и палтото си, преметна ги на един стол и накрая махна шапката си. Косата му беше посивяла почти цялата, а на слепоочията му беше побеляла, макар да беше само на четиридесет години. Брадата му беше прошарена на сиви ивици, а белегът от куршум изпъкваше с бледия си цвят върху бузата му. Около очите му си бяха прокарали път мрежи от дълбоки бръчки. Той застана пред камината и се наслади на чудесната ѝ топлина.