Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Слай Муди беше застанал между Джош и Ръсти с газена лампа в ръка. На жълтата ѝ светлина видя, че фигурата под ябълковото дърво нямаше лице.

Главата на момичето беше покрита със сиви образувания, които се бяха появили като черни брадавици, бяха ставали все по-големи и се бяха разпространявали с годините, за да се свържат със сиви филизи помежду си като търсещи се и сплетени лози. Образуванията бяха покрили главата ѝ като възлест шлем, бяха скрили чертите на лицето ѝ и ги бяха запечатали под себе си, с изключение на една малка цепка на лявото ѝ око и груба дупка на устата ѝ, през която дишаше и се хранеше.

Карла изпищя зад Слай. Старецът прошепна:

— О… Господи…

Безликата фигура сграбчи одеялото и се забули с него. Джош чу сърцераздирателния ѝ вик, когато хукна към хамбара.

Мракът падна над покритите със сняг сгради и къщи на някогашния Броукън Боу, Небраска. Градът беше заобиколен от ограда от бодлива тел, а на места бяха запалени дърва и парцали в празни метални кутии от масло. Вятърът подхващаше огньовете и раздигаше оранжеви искри към небето. На северозападната арка на магистрала 2 десетки трупове почиваха вкочанени от студа на местата, на които бяха паднали, а скелетите на овъглени автомобили все още тлееха.

В крепостта, в която се беше превърнал Броукън Боу през последните два дни, триста и седемнадесет болни и ранени мъже, жени и деца отчаяно се опитваха да се стоплят около огромна централна клада. Къщите на града бяха опустошени и превърнати в гориво за пламъците. Още двеста и шестдесет и четири мъже и жени, въоръжени с пушки, пистолети, брадви, чукове и ножове се бяха свили в набързо изкопаните около бодливата тел окопи в западния край на Броукън Боу. Лицата им бяха обърнати на запад, към виещия леден вятър, който беше отнел живота на мнозина. Хората трепереха в парцаливите си палта и тази вечер се страхуваха от една различна смърт.

— Там! — провикна се един мъж със заледена превръзка на главата и посочи в далечината. — Там! Идват!

Разнесе се хор от викове и предупреждения. Набързо се провериха пушки и пистолети. Окопът завибрира от изнервените движения на хората, а дъхът им се изви във въздуха като диамантен прах.

Всички забелязаха фаровете, които бавно си проправяха път през касапницата на магистралата. След малко хапещият вятър им донесе на крилете си музика. Карнавална музика. С приближаването на фаровете един кльощав мъж с хлътнали очи и палто от овча кожа застана в средата на окопа и погледна през бинокъл пристигащия автомобил. Лицето му беше покрито с тъмнокафяви келоиди.

Мъжът свали бинокъла от очите си, преди студът да е залепил чашките за лицето му.

— Не стреляйте! — изкрещя наляво той. — Предайте нататък! — Съобщението продължи надолу по линията. Мъжът погледна вдясно и изкрещя същата заповед, след което зачака с облечена в ръкавица ръка на автомата „Инграм“ под палтото му.

Автомобилът мина покрай една горяща кола и на червения блясък се видя, че всъщност е камион с останки от боя от двете страни, които рекламираха различни видове сладолед. Два високоговорителя бяха монтирани на покрива на кабината, а предното стъкло беше заменено от метален капак, на който имаше само два тесни прореза, през които шофьорът и пътниците да виждат. Предната броня и радиаторът бяха покрити с метал, от който се подаваха назъбени метални шипове, дълги около шестдесет сантиметра. Стъклото на двата фара беше подсилено с дебела лента и покрито с телена мрежа. От двете страни на камиона имаше прорези за оръжия и на покрива му беше монтирана груба ламаринена оръдейна кула, от която се подаваше цевта на тежка картечница.

Сладоледеният камион на „Гуд Хюмър“ 28 28 Вид сладолед на „Юнилевър“, произведен за първи път в Йънгстаун, Охайо, в началото на 20-те години на XX в. , чийто модифициран двигател сякаш пръхтеше, мина със своите покрити с вериги гуми през трупа на кон и спря на около петдесет метра от бодливата тел. Веселата записана музика, свирена на калиопа, продължи още близо две минути… и след това настъпи тишина.

Тишината се проточи. От високоговорителите се разнесе мъжки глас:

— Франклин Хейс! Чуваш ли, Франклин Хейс?

Кльощавият и изморен мъж с палтото от овча кожа присви очи, но не каза нищо.

— Франклин Хейс! — продължи да настоява гласът, в който се усещаше напевна подигравателна нотка. — Ти ни осигури добра битка, Франклин Хейс! Армията на съвършенството те приветства!