Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Не, нямам… — И тогава си спомни, че дълбоко в багажа ѝ бяха парчетата стъкло с вградени в тях скъпоценни камъни, които беше намерила заедно с пръстена в руините на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ и „Тифани“. Беше ги прехвърлила от чантата „Гучи“ и ги беше забравила.

— Ще ти трябва транспорт — каза Пол. — Не можеш да вървиш от тук до Канзас. А и какво смяташ да правиш с бензина, храната и водата? Ще се нуждаеш от оръжие, кибрит, добро фенерче и топли дрехи. Както вече ти казах, госпожа, светът сега е като смесица от град Додж и Дантевия ад.

— Може би наистина е така. Но какво ти пука на теб?

— Не ми пука. Просто се опитвам да те подготвя, нищо повече.

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, обзалагам се, че е така. Обзалагам се, че си била кучката на бала.

— Хей! — провикна се някой. — Хей, търсих те, госпожа!

Към тях вървеше високият мъж с дебелото палто и шапката на бира „Строх“, който беше на пост онази вечер и беше чул изстрелите.

— Търсих те — каза той, докато дъвчеше две дъвки. — Айкелбаум каза, че си някъде тук.

— Намери ме. Какво има?

— Ами, първия път, в който те видях, ми се стори позната. Но той ми каза, че ще носиш голяма кожена чанта, така че вероятно това ме заблуди.

— За какво говориш?

— Беше два или три дни преди да се появите вие. Един тип се появи на магистрала 80, сякаш беше излязъл да си направи неделната разходка. Возеше се на един от онези френски състезателни велосипеди с ниските дръжки. О, помня го добре, защото двамата със стария Боби Коутс бяхме на пост в камбанарията на църквата и Боби ме удари по ръката и ми каза: „Клив, я скивай тая тъпотия!“. Какво да правя, погледнах и видях, но въпреки това не можах да повярвам!

— Говори на разбираем език , приятелю! — сопна се Пол. — Какво видя?

— О, беше човек. Караше си велосипеда по магистрала 80. Но най-странното бяха тридесетте-четиридесетте вълка, които го следваха почти по петите. Този просто си парадираше наоколо. Точно преди да изкачи върха на възвишението, слезе от колелото и се обърна… а вълците се свиха и наведоха глави, все едно се бяха изправили пред Бог. След това се разпръснаха и побягнаха, а този тип си забута велосипеда към върха. — Клив сви рамене и на тъповатото му лице се изписа недоумение. — Е, тогава излязохме, за да го пипнем. Голям тип. Едър. Не беше лесно да преценим на каква възраст е. Косата му беше бяла, но лицето младо. Както и да е, беше облечен в костюм с вратовръзка и сив шлифер. Не изглеждаше ранен или пострадал. Носеше двуцветни обувки. Спомням си това много добре. Двуцветни обувки. — Клив изсумтя, поклати глава и погледна Сестрата. — Попита за теб , госпожа. Попита дали сме виждали жена с голяма кожена чанта. Каза, че си му роднина и че трябва да те намери. Изглеждаше сериозно заинтересован и твърдо решен да те открие. Но двамата с Боби не знаехме нищо за теб, естествено, и този тип попита другите часови, но те също не знаеха. Казахме му, че ще го заведем в Хоумуд, където ще го нахраним, ще му дадем подслон и хората от Червения кръст ще го прегледат.

Сърцето на Сестрата беше забило силно. Изведнъж ѝ стана много студено.

— Какво… се случи с него?

— О, продължи си по пътя. Благодари ни любезно и ни каза, че има още много километри пред него. Пожела ни всичко хубаво, качи се на велосипеда си и пое на запад.

— Откъде знаеш, че този тип е търсил нея ? — попита Пол. — Може би е ставало въпрос за друга жена с кожена чанта?

— О, не — отговори Клив и се усмихна. — Той ни описа тази госпожа толкова добре, че видях лицето ѝ направо в главата си. Като картина. Затова в началото си помислих, че ми изглеждаш позната, но едва тази сутрин събрах две и две. Просто защото не носиш кожена чанта и това ме заблуди. — Мъжът погледна Сестрата. — Познаваш ли го, госпожа?

— Да — отвърна тя. — О, да, познавам го. Той… каза ли ви името си?

— Холмарк. Дарил, Дал, Дейв… нещо подобно. Е, пое на запад. Нямам представа какво ще намери там. Много лошо, че двамата се разминахте така.

— Да. — Клошарката имаше чувството, че някой е стегнал ребрата ѝ със стоманени скоби. — Много лошо.

Клив докосна шапката си и отиде да си върши работата. Сестрата имаше чувството, че ще припадне и се наложи да се подпре на оградата за опора.

— Кой е той? — попита Пол… но тонът му подсказваше, че се страхува да научи отговора.

— Трябва да отида в Канзас — заяви твърдо клошарката. — Трябва да последвам онова, което видях в стъкления пръстен. Той няма да се откаже да ме търси, защото също го желае. Иска да го унищожи. Не мога да му позволя да го докопа… или никога няма да науча какво е трябвало да намеря. Или кого търся.