Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— О, да, ставам все по-красив! Един ден ще се погледна в огледалото и ще видя Кари Грант в него!

— Тука нема огледала, глупако — напомни му Робота. — Всичките се счупиха.

— Арти реагира много добре на пеницилина, който му вливаме. Благодаря на Бога, че разполагаме с него, иначе повечето от хората тук щяха да са мъртви от инфекции — обясни доктор Айкелбаум. — Все още има да извърви дълъг път, докато излезе от гората, но мисля, че ще се оправи.

— Какво ще кажеш за хлапето Бюканън? И за Мона Рамзи? — попита Пол.

— Трябва да проверя списъка, но не мисля, че някой от двамата е в критично състояние. — Лекарят огледа физкултурния салон и поклати глава. — Толкова са много, че не мога да ги запомня. — Отново погледна Пол. — Ако имахме ваксини, щях да имунизирам всички ви против бяс… но нямаме, така че не мога да го направя. Просто се молете никой от онези вълци да не е бил болен от бяс, приятели.

— Хей, док? — повика го Арти. — Кога мислиш, че ще мога да се махна оттук?

— Трябва да полежиш още поне четири-пет дни. Защо? Планираш ли да ходиш някъде?

— Аха — отвърна той, без да се замисли. — В Детройт.

Лекарят килна глава на една страна, за да погледне Арти Уиско със здравото си око.

— Детройт — повтори той. — Чух, че е бил един от първите ударени градове. Съжалявам, но не мисля, че още съществува.

— Може и така да е, но смятам да отида. Там са домът и съпругата ми. Боже, та аз израснах в Детройт! Независимо дали е бил ударен, или не, трябва да се върна и да видя какво е останало.

— Сигур е същото като във Фили — отвърна тихичко Робота. — Човече, тухличка няма здрава там.

— Трябва да се прибера у дома — настоя Арти с непоколебим тон. — Там е съпругата ми. — Той погледна Сестрата. — Видях я, да знаеш. Видях я в стъкления пръстен и тя отново беше тийнейджърка. Може би това означава нещо… Може би трябва да имам вяра, за да продължа да я търся. Може би ще я намеря… а може и да не успея, но трябва да отида в Детройт. Ще дойдеш с мен, нали?

Сестрата се замисли. След миг се усмихна едва и отговори:

— Не, Арти. Не мога. Трябва да отида някъде другаде. — Продавачът на обувки се намръщи.

— Къде?

— Аз също видях нещо в стъкления пръстен и трябва да разбера какво означава. Налага се, точно както на теб ти се налага да отидеш в Детройт.

— По дяволите, нямам представа за какво говорите — намеси се доктор Айкелбаум, — но къде си мислиш, че отиваш?

— В Канзас. — Сестрата видя как единственото виждащо око на лекаря примига. — В град на име Матисън. Можеш да го намериш в пътния атлас на „Гранд Макнали“. — Тя не се беше подчинила на заповедта на лекаря и беше отворила мешката си достатъчно дълго, за да прибере в нея пътния атлас. Сложи го точно до покрития с пудра стъклен пръстен.

— Знаеш ли колко е далеч Канзас? Как смяташ да стигнеш дотам? Пеша ли?

— Точно така.

— Струва ми се, че не разбираш добре ситуацията — отвърна спокойно лекарят. Сестрата разпозна тона му: по този начин санитарите говореха с лудите жени в лудниците. — Първата вълна от ядрени ракети удари всички големи градове в страната — обясни той. — Втората покоси военновъздушните и военноморските бази. Третата отнесе малките градове и селската индустрия. Накрая четвъртата вълна удари всяко проклето нещо, което все още не беше изгоряло. Доколкото разбрах, в радиус от осемдесет километра на изток и на запад оттук има само пустош. Нищо друго освен руини, мъртъвци и хора, на които им се иска да са мъртви. А ти смяташ да вървиш до Канзас? Да бе. Радиацията ще те убие, преди да извървиш сто километра.

— Преживях взрива в Манхатън. Арти също. Как така радиацията още не ни е убила?

— Очевидно някои хора са по-издръжливи от други. Щастлива случайност. Но това не означава, че можете да продължите да поемате радиация.

— Докторе, ако щях да умирам от радиацията, вече да съм изгнила. А и така или иначе въздухът също е изпълнен с тази гадост… знаеш го по-добре от мен! Тя е навсякъде!

— Вятърът я носи, така е — призна Айкелбаум. — Но ти смяташ да минеш през най-заразената зона! Виж, не знам какви са причините ти да искаш да го направиш…

— Така е, не знаеш — отвърна Сестрата. — И няма да ги разбереш. Така че си спести усилията, смятам да си почина малко и след това си тръгвам.

Доктор Айкелбаум смяташе отново да се възпротиви, но видя решителността в погледа ѝ и разбра, че няма нужда да го прави. Въпреки това обичаше винаги той да е човекът, който изрича последната дума: