Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Радвам се, че не се счупи. Иначе щяхме да си навлечем седем години лош късмет.

— Виждал съм Фабриозо да го изтърва хиляди пъти. Веднъж дори го хвърли с всичка сила в бетонен под. Огледалото даже не се пропука. Постоянно ми повтаряше, че е вълшебно… макар никога да не ми сподели защо мисли така. Просто не го разбираше. — Ръсти сви рамене. — Според мен прилича на опушено старо стъкло, но тъй като вървеше с кутията, реших да го взема. — Фокусникът отново се обърна към Суон, която продължаваше да гледа неспокойно огледалото. — Не се тревожи. Както вече казах, това чудо няма да се счупи. По дяволите, по-здраво е дори от пластмаса . — Остави го на масата.

— Добре ли си? — попита я Джош.

Суон кимна. Не знаеше какво чудовище се криеше зад нея в това огледало, но не искаше да го погледне отново. Чие ли лице се беше появило от дълбините му?

— Да — отвърна тя, като се опита да изрече думата с глас, който да ги убеди, че наистина е така.

Ръсти запали огън в печката, след което Джош му помогна да отнесат трупа в гробището на цирка. Убиец заджафка в краката им.

Докато ги нямаше Суон се приближи отново до огледалото. То я призова, също както бяха сторили картите „Таро“ в дома на Леона.

Тя бавно го вдигна, изпъна ръка и го задържа под ляв ъгъл, както беше направила преди малко.

Този път не видя чудовищно лице. Нямаше нищо.

Суон премести огледалото вдясно. Отново нямаше нищо.

Леона много ѝ липсваше и това я накара да се сети за „Дяволът“ в тестето с карти „Таро“. Това лице с отвратителното око в средата на главата и с уста, която приличаше на магистрала към ада, ѝ напомняше за фигурата на картата.

— О, Леона — прошепна детето, — защо ни остави?

В огледалото, само за миг, се появи червен проблясък и после изчезна.

Суон погледна през рамо. Печката беше зад гърба ѝ и в нея подскачаха червени пламъци.

Обърна се отново към огледалото. Беше тъмно и тя осъзна, че все пак не е било насочено към печката.

Една голяма колкото главата на карфица рубиненочервена точка светлина проблесна и започна да нараства.

Появиха се и други светлини, подобно на далечни светкавици в смарагдово зелено, чисто бяло и дълбоко среднощно синьо. На Суон ѝ се стори, че цветовете станаха по-плътни и се сляха в малък пулсиращ пръстен от светлина, който се понесе във въздуха. В следващия момент видя някаква мъглива и неразличима фигура да държи този пръстен от светлина, но не можеше да прецени дали принадлежи на мъж, или на жена. Почти се обърна, но не го направи, защото знаеше, че няма нищо друго зад нея освен стената. Не, видението беше единствено във вълшебното огледало… Но какво означаваше?

Фигурата като че ли вървеше. Изглеждаше изморена, но изпълнена с решителност, сякаш знаеше, че ѝ предстои дълго пътуване. Суон сякаш успя да види за секунда чертите на лицето ѝ — те бяха груби и женски. В следващия миг всичко отново потъна в мъгла и вече не го виждаше ясно. Жената като че ли търсеше нещо — тя носеше пръстен, който беше по-ярък от светлината на светулките — а зад нея сякаш имаше други фигури, но не можеше да ги различи заради мъглата.

Жената и светещият в много цветове пръстен започнаха да избледняват, докато не се смалиха до една малка точка светлина, наподобяваща пламъка на горяща свещ. Тя затрептя като падаща звезда и изчезна.

— Върни се — прошепна детето. — Моля те, върни се.

Но видението не я послуша. Суон премести огледалото вляво.

Зад рамото ѝ се появи вдигнат на задните си крака конски скелет, яхнат от човешки скелет, от който се стичаше кръв. В скелетните си ръце държеше коса, готова да покосява и убива…

Суон се обърна.

Беше сама. Съвсем сама.

Цялата трепереше. Остави огледалото върху бюрото с лицето надолу. Стигаше ѝ толкова магия за момента.

Сега всичко е различно , спомни си, че беше казала Леона. Каквото било, било, вече го няма. Може би целият свят е като Съливан — взривен, променен, превърнат в нещо различно от онова, което беше преди.

Нуждаеше се от помощта на старата жена, за да разгадае тези нови части от пъзела, но нея вече я нямаше. Сега бяха само двамата с Джош… и Ръсти Уедърс, ако решеше да тръгне с тях закъдето се бяха запътили.

Но какво означаваха виденията във вълшебното огледало?, зачуди се тя. Дали не бяха неща, които щяха да се случат, или неща, които можеха да се случат?

Реши да не споделя за виденията си, докато не помислеше още малко върху тях. Все още не познаваше достатъчно добре Ръсти Уедърс, макар че ѝ изглеждаше добър човек.