Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Можем да говорим — отвърна Джош. — Просто… ни изненада.

— Със сигурност съм го направил. Но последния път, през който излязох през тази врата, Лирой беше сам, така че и самият аз съм малко изненадан. — Мъжът свали каубойската си шапка и я удари в обутото си в кожа коляно. Във въздуха се разхвърча прах. — Това е Лирой. — Той посочи клоуна в ъгъла. — Лирой Сатъруейт. Почина преди две нощи. Беше последният от тях. Бях навън, за да му изкопая гроб.

— Последният от тях? — зачуди се Джош.

— Аха. Последният от циркаджиите. Един от най-добрите клоуни, които някога сте виждали. Човече, можеше да накара камък да се разсмее. — Мъжът въздъхна и сви рамене. — Е, всичко приключи вече. Той беше последният от тях… освен мен, искам да кажа.

Джош пристъпи напред и задържа свещта в чинийката до лицето му, за да го огледа по-добре.

Мъжът беше слаб и дългунест, а мършавото му и изпито лице беше дълго и тясно, сякаш стиснато в менгеме. Косата му беше къдрава и светлокестенява и се спускаше над високото му чело почти до рошавите му кестеняви вежди. Очите под тях бяха големи и влажни, смесица между лешник и топаз. Носът му беше дълъг и тънък, в тон с всичко останало, но устата беше главният герой на лицето му: устните му бяха дебели плънки от месо, предназначени да правят чудодейни гримаси и усмивки. Джош не беше виждал такива устни, откакто му сервираха големоуст бибан в един ресторант в Джорджия. Новодошлият беше облечен в протрито от употреба прашно дънково яке, тъмносиня бархетна риза и дънки. Живите му и изразителни очи постоянно се местеха между Джош и Суон, задържаха се за известно време върху детето и пак се връщаха на гиганта.

— Казвам се Ръсти Уедърс — представи се мъжът. — А сега ми кажете кои, да го вземат мътните, сте вие и как стигнахте дотук?

— Аз се казвам Джош Хъчинс, а това е Суон Прескот. Не сме яли и пили нищо от три дни. Можеш ли да ни помогнеш?

Ръсти Уедърс кимна към пластмасовата туба.

— Обслужете се сами. Това е вода от една рекичка на двеста метра от железопътните линии. Не знам колко е чиста, но я пия от… — Мъжът се намръщи, отиде до стената и опипа резките, които беше изрязал с ножчето си. Прокара пръст през тях. — Четиридесет и един дни, плюс-минус.

Джош отвори тубата, помириса съдържанието ѝ и колебливо отпи. Водата беше мазна, но иначе нищо ѝ нямаше. Пи отново и я подаде на Суон.

— Единствената храна, която ми остана, е „Грейви Трейн“ — каза Ръсти. — Един приятел и съпругата му правеха номер с кучета. Френски пудели, които скачаха през обръчи. — Ръсти пльосна каубойската си шапка върху червената перука, издърпа сгъваемия стол към себе си, обърна го и седна върху него с кръстосани на облегалката му ръце. — Мина доста време от случилото се, казвам ви. В един момент влакът се движеше съвсем нормално, а в следващия небето заприлича на вътрешността на мина и вятърът започна да събаря вагоните. Имали сме торнада в Оклахома, но проклет да съм, ако това не беше дядо им на всичките! — Мъжът поклати глава при този спомен. — Имате ли цигари?

— Не. Съжалявам.

— Мамка му! Човече, точно сега с удоволствие бих изял дори стек от тях! — Ръсти присви очи и огледа внимателно Джош и Суон. — Вие двамата приличате на прегазени от десетки брахмани 26 26 Порода бикове. . Ранени ли сте?

— Не — отвърна гигантът.

— Какво става там навън? По тези линии не е минавал влак вече четиридесет и един дни. Прахта просто продължава да се сипе. Какво се е случило?

— Ядрена война. Мисля, че бомбите паднаха навсякъде. Вероятно са ударили първо градовете. След видяното досега не мисля, че е останало много.

— Да. — Ръсти кимна с празен поглед. — Предположих, че се е случило нещо такова. Няколко дни след катастрофата аз и няколко от другите решихме да потърсим помощ. Е, тогава прахта беше много по-гъста и вятърът по-силен. Изминахме около петнадесет метра, преди да се върнем обратно. Затова останахме и зачакахме. Но бурята не отмина и никой не дойде. — Мъжът се загледа в прозореца. — Ники Риналди — укротителят на лъвове — и Стан Тембрело решиха да последват железопътните линии. Това беше преди месец. Лирой не беше в състояние да върви, затова двамата с Роджър останахме при него. Ние бяхме клоуните, разбирате. Тримата мускетари. О, какво шоу правехме само! Наистина карахме хората да се смеят здраво! — Очите на Ръсти се напълниха със сълзи и мина известно време, преди да заговори отново.

— Е — каза най-накрая той, — аз и другите, които останахме, започнахме да копаем гробове. Катастрофата изби много хора, а и навсякъде се валяха мъртви животни. Нагоре по линиите лежи мъртъв слон, но вече е изсъхнал. Човече, не можете да си представите как вонеше! Но кой, да го вземат мътните, е достатъчно силен, че да изкопае гроб за слон ? Циркът вече си има собствено гробище недалеч оттук. — Ръсти кимна вяло вдясно. — Недалеч от линиите пръстта е по-мека. Успях да намеря някои от нещата си и се преместих тук при Лирой, Роджър и някои от останалите. Намерих си дървената кутия с гримовете. — Мъжът докосна приличащия на ковчеже предмет с пълзящите по него гущери. — Намерих си и магическото яке. — Той посочи с пръст към закачалката, на която бяха закачени и други дрехи. — Не бях лошо ранен. Имах много синини и това. — Ръсти вдигна голямата си горна устна, за да покаже мястото, на което липсваше един преден зъб. — Но иначе бях добре. След това… всички започнаха да умират.