Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Аха, хапнах ги. Тези са други три. Прехранвам се с тях, нали разбираш? Хапвам си кучешка храна и магически топки. — Усмивката на Ръсти се изкриви и постепенно изчезна. Той погледна трупа и прибра трите топки в джоба си. — Е, стига толкова магия за днес.

— Много си добър — похвали го Джош. — Значи ти си клоун, фокусник и жонгльор. Какво друго можеш да правиш?

— О, някога яздех коне на родеа. — Ръсти свали кадифеното яке и го закачи на закачалката с такава нежност, сякаш слагаше стар приятел да си легне. — Бях родео клоун. Бях готвач в панаир. Веднъж дори работех в едно ранчо, където гледах добитък. Работил съм много неща, но не съм специалист по нищо. Но винаги съм обичал магията. Един унгарски фокусник на име Фабриозо ме взе под крилото си, когато бях на шестнадесет години, и ме научи на занаята, докато работех в панаира му. Каза ми, че имам ръце, които могат или да джебчийстват, или да създават мечти от въздуха. — Очите на Ръсти заблестяха. — Фабриозо беше голям човек, казвам ви! Той говореше с духовете… а те му отговаряха и правеха каквото им каже!

— Това също ли е магия? — попита Суон и докосна покритата с гущери дървена кутия.

— Това беше кутията с триковете на Фабриозо. Държа си гримовете и други неща в нея. Фабриозо я получил от някакъв фокусник в Истанбул. Знаеш ли къде е това? В Турция. А онзи фокусник я е взел от друг фокусник от Китай, така че има история.

— Като Ревльото — каза детето и вдигна багетата.

— Ревльото? Така ли наричаш търсача на вода?

— Една жена… — Джош се поколеба. Загубата на Леона Скелтън все още беше отворена рана за него. — Една много специална жена го подари на Суон.

— Фабриозо ли ти даде магическото яке? — попита детето.

— Мне. Купих си го от един магазин за фокусници в град Оклахома. Но той ми подари кутията и още нещо. — Ръсти отключи и отвори дървения капак. В ковчежето бяха подредени бурканчета, пастели и парцали в хиляди цветове. Той бръкна на дъното. — Фабриозо каза, че това върви с кутията, така че било справедливо да не се отделя от нея. Ето го. — Извади ръка.

В нея държеше обикновено овално огледало с надраскана черна дръжка. Имаше само едно украшение на него: там, където дръжката беше прикрепена към стъклото, имаше две малки, подобни на маски черни лица, които гледаха в различни посоки. Огледалото беше с цвят на пушек и осеяно с ивици и петна.

— Фабриозо го използваше, за да си сложи сценичния грим. — В гласа на Ръсти се усещаше нотка на възхищение. — Казваше, че показва по-истински образ от всяко друго огледало, в което се е поглеждал. Аз не го използвам… стъклото е прекалено тъмно. — Той го подаде на Суон и тя го хвана за дръжката. Беше леко като бутерка. — Фабриозо беше на деветдесет години, когато почина, а ми беше споделил, че е бил на седемнадесет, когато се е сдобил с огледалото. Смяташе, че е поне на двеста години.

— Уха! — Суон не можеше да осмисли значението на нещо толкова старо. Тя се погледна в огледалото, но отражението ѝ беше неясно, като скрито зад завеса от мъгла. Въпреки това белезите от изгаряния все още бяха там, а на лицето ѝ имаше толкова много прах, че самата тя също приличаше на клоун. Никога нямаше да свикне с плешивата си глава. Погледна се от по-близо. На челото ѝ се бяха появили още две от онези странни тъмни образувания, които приличаха на брадавици и които беше забелязала първо на лицето на Леона; там ли си бяха, или се бяха появили наскоро?

— Мога да кажа, че Фабриозо беше доста суетен човек — сподели Ръсти. — Постоянно го хващах да се гледа в това огледало… само че го държеше на една ръка разстояние, ето така. — Той изпъна ръка пред лицето си и се престори, че дланта му е огледалото.

Суон също протегна ръка. Огледалото беше насочено към лявата страна на лицето ѝ и лявото ѝ рамо. Сега главата ѝ представляваше само силует в стъклото.

— Не мога да се видя…

Нещо се размърда в огледалото. При това бързо. Не беше от нея.

Едно лице с око в средата на челото, зяпнала уста на мястото на носа и жълта като стар пергамент кожа се появи зад лявото ѝ рамо като прокажена луна.

Суон изтърва огледалото. То изтрака на пода и тя се обърна бързо наляво.

Нямаше никого там. Естествено.

— Суон? — Ръсти беше станал прав. — Какво има?

Джош остави чинийката със свещта на една страна и хвана детето за рамото. То се притисна в него и той усети разтуптяното му сърце. Нещо го беше изплашило. Наведе се и вдигна огледалото. Очакваше да е станало на парчета, но все още беше цяло. Погледна в него и се отврати от собственото си лице, но го задържа достатъчно дълго, за да види, че му бяха излезли четири нова брадавици на брадичката. Върна огледалото на Ръсти.