Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Суон и Джош следваха железопътните линии през пясъчната буря вече цели три дни, когато се натъкнаха на останките от влака.

Не го видяха, докато почти не стигнаха до него. Пред тях се разкриха вагоните, които бяха разпилени навсякъде, а някои се бяха качили върху предните. Повечето от тях бяха строшени, с изключение на служебния вагон и два товарни вагона. Суон слезе от Муле и последва Джош, който вървеше внимателно върху останките.

— Внимавай за пирони! — предупреди я той и тя кимна. Убиец беше станал бял като тебешир заради прахта. Кучето изпревари гиганта и задуши внимателно разцепените дъски под лапите си.

Джош спря, засенчи с ръка очите си, за да се предпази от прахта, и погледна страната на един товарен вагон. Бурята почти беше олющила боята, но все пак успя да различи избелялата панорама от клоуни, лъвове и три обръча под голяма тента. С красиви червени букви беше написано: „ЦИРК РИДЕЛ“.

— Това е цирков влак! — каза гигантът. — Вероятно е пътувал за поредното си представление, когато е излязъл от релсите. — Посочи към служебния вагон. — Да видим какво ще намерим.

През изминалите три нощи спаха в хамбари и изоставени ферми. В един от дните железопътните линии ги отведоха в средно на големина градче… но вятърът им донесе неприятната миризма на разложение и те не посмяха да влязат в него. Заобиколиха го, преместиха се на линиите от другата страна и продължиха по равната местност.

Вратата на служебния вагон не беше заключена. Вътре беше тъмно, но поне си беше някакъв подслон. Джош си помисли, че конят и териерът могат сами да се грижат за себе си и влезе. Суон го последва и затвори вратата след тях.

Гигантът се удари в едно малко бюро, на което се раздрънчаха някакви малки шишенца и бурканчета. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-топъл ставаше въздухът, и след малко различи формата на легло вдясно. Търсещите му пръсти напипаха топъл метал — чугунена печка.

— Тук е имало някой — каза Джош. — Не си е тръгнал отдавна. — Намери решетката и я отвори. Няколко въглена догаряха в печката и се превръщаха в пепел, а жаравата блестеше като окото на тигър.

Гигантът продължи да опипва наоколо във вагона, като едва не се спъна в една купчина одеяла в ъгъла и се върна обратно до бюрото. Очите му започваха да свикват с жълтеникавата мрачина, която проникваше през мръсните прозорци на вагона, и видя една наполовина изгоряла свещ върху малка чинийка. До нея имаше кибрит. Той използва една от клечките, запали фитила ѝ и вътре веднага стана светло.

Върху бюрото бяха оставени разни неща, които приличаха на пастели и червила. Перука с къдрава червена коса беше сложена на поставка. Пред сгъваемия метален стол на бюрото имаше дървена кутия с размерите на кутия за обувки, украсена с красиви гравирани гущери. Мъничките им очи бяха направени от мултифасетно стъкло и блестяха на светлината от свещта.

Джош намери до леглото отворена торба с кучешка храна „Грейви Трейн“ и пластмасова туба, която се разплиска, когато я бутна с крак.

Суон се приближи до печката. На една закачалка на стената бяха увесени пищни костюми с пайети, големи копчета и увиснали ревери. Купчина вестници, дърва и въглища бяха приготвени за печката. Огледа другия край на вагона, където бяха захвърлени няколко одеяла. Там имаше и още нещо… нещо полускрито в завивките.

— Джош? — Детето посочи към тях. — Какво е това ?

Гигантът премести свещта, за да освети мястото. Светлината падна върху застиналата усмивка на лицето на клоун.

Джош първоначално се стресна, но после разбра какво е видял.

— Това е кукла! Кукла с човешки размери!

Тя беше оставена в седнало положение. Лицето ѝ беше изрисувано в бяло, а устните ѝ грееха в яркочервено. На главата ѝ беше сложена зелена перука, а очите ѝ бяха затворени. Гигантът се наведе напред и докосна рамото на куклата.

Главата ѝ увисна.

Джош неспокойно пипна бузата ѝ и размаза част от боята. Под нея се криеше бяла плът.

Трупът беше студен и вкочанен и беше мъртъв поне от два-три дни.

Вратата на вагона внезапно се отвори зад тях и се надигна облак от прах.

Гигантът се обърна и застана пред Суон, за да я предпази от човека — или нещото — което идваше за тях. Видя човешка фигура пред себе си, но прахта в очите му го заслепяваше.

Фигурата се поколеба. В едната си ръка държеше лопата. Настана продължителна и напрегната тишина, която онзи на вратата наруши.

— Здрасти — поздрави ги той с провлечен западен акцент. — Отдавна ли сте тук? — Новодошлият затвори вратата, за да изолира бурята навън. Джош не го изпускаше от поглед, когато онзи прекоси с тежки стъпки дървения под на вагона и подпря лопатата на една от стените. След това отвърза увитата около носа и устата му кърпа. — Е? Вие двамата говорите ли английски, или ще се наложи само аз да приказвам? — Мъжът млъкна за няколко секунди и после сам си отговори с писклив и шеговит глас: — Да, сър, разбира се, че говорим английски, но очите ни са на път да изскочат от орбитите си и ако си размърдаме езиците, ще отлетят като пържени яйца. — Онзи сложи ударението на „яйца“ на друго място.