Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Липсваше му дясната му ръка, но щеше да се научи да използва автомат и пушка с лявата. В крайна сметка разполагаше с всичкото време на света. Раната му беше превързана с парчета плат от чаршаф и продължаваше да кърви, но тежестта вече я нямаше. Знаеше, че солената вода е изгорила инфекцията.

Маклин смяташе, че е много красив, много — да — царствен в тази нацистка униформа. Може би това беше униформата на германски генерал, замисли се той. Тя беше в чудесно състояние, имаше само няколко дупки от молци в нея. Явно Кемпка се беше грижил добре за колекцията си. Лицето на полковника сякаш беше прорязано от повече бръчки отпреди, но нещо в това негово ново лице лъхаше на опасност; приличаше на вълча муцуна. От случилото се в Земен дом беше загубил повече от десет килограма. Имаше обаче нещо друго на лицето му, което го тревожеше…

Вдигна ръка и докосна подутината под лявото му око, която приличаше на кафява пъпка с размерите на четвърт долар. Опита се да я обели, но тя се беше сляла с кожата му. На челото му имаше още четири подобни пъпки, които първоначално беше помислил за брадавици, но тях също не успя да ги обели. „Може би е рак на кожата — помисли си той. — Може би радиацията ги е причинила.“ Беше забелязал същото подобно на брадавица образувание с размерите на четвърт долар на брадичката на Роланд. „Рак на кожата“, каза си отново. Е, докато се бръснеше, щеше да вземе бръснача, да ги изреже и да сложи край. Кожата му беше прекалено здрава за подобни ракови образувания.

Странно е, помисли си Маклин, че тези малки кръгли пъпки бяха само на лицето му. Нямаше по ръцете или някъде другаде. Само на лицето.

Някой почука на вратата на караваната и полковникът излезе от банята, за да отвори.

Въоръжените с пушки Роланд и Лори се бяха върнали от разузнавателната мисия, на която бяха отишли с още трима годни за служба войници. Миналата нощ един от часовите беше забелязал светлина на юг, на пет-шест километра в пустинята.

— Две каравани — докладва Лори, като се опита да не зяпа прекалено много нацистката униформа на полковника. Кемпка беше прекалено дебел, за да може да се намъкне в някоя от тях. — Закачени са за един ван шевролет и за понтиак. Всички превозни средства изглеждат в добър вид.

— Колко души са? — попита Маклин, отвинти капачката на бутилка с вода и я подаде на Лори.

— Видяхме шестнадесет — отвърна Роланд. — Шест жени, осем мъже и две деца. Явно имат много бензин, храна и вода, но всички са с изгаряния. Двама от мъжете едва ходят.

— Разполагат ли с оръжия?

— Да, сър. — Роланд взе бутилката с вода от Лори и отпи. Смяташе, че униформата стои перфектно на Краля и се изпълни с надежда, че ще има една с неговите размери. Не си спомняше много от случилото се онази вечер с Фреди Кемпка, освен че имаше много жив сън, в който убиваше Майк Армбръстър. — Единият от мъжете разполага с пушка.

— Само една пушка? Според теб защо не са дошли тук? Със сигурност са видели светлините ни.

— Вероятно се страхуват — отвърна Роланд. — Смятат, че ще им отнемем тяхното.

Маклин взе бутилката обратно, завинти капачката и я остави настрана. Една врата се отвори и затвори и в коридора се появи Шийла Фонтана, която влезе в стаята при тях. Сепна се и спря, когато забеляза униформата.

— Можем да използваме караваните и автомобилите — констатира полковникът. — Но не ни трябват хора с изгаряния. Не искам никакви хора с изгаряния в лагера си.

— Полковник… тук вече има повече от тридесет души с изгаряния… знаеш — напомни му Лори. — Искам да кажа… какво значение има?

— Мислих доста по въпроса, ефрейтор Лори — отвърна Маклин… и макар да не го беше направил в действителност, думите му прозвучаха много внушително. — Мисля, че хората с изгаряния… хората с келоиди — допълни той, като си спомни правилния термин за причинените от радиацията изгаряния — подронват морала в лагера. Не ни е нужно да гледаме грозотата им, нали? А и хората с изгаряния не се поддържат толкова чисти, колкото останалите от нас, защото се срамуват от външния си вид и вече са достатъчно деморализирани. — Полковникът се беше вторачил в пъпката на брадичката на Роланд. Беше с размерите на четвърт долар. Не беше ли по-малка преди няколко дни? Премести поглед. В косата на момчето имаше още три малки пъпки. — Хората с изгаряния са заразоносители — каза той на ефрейтор Лори, чието лице огледа, но не забеляза никакви образувания. — Бездруго си имаме достатъчно проблеми да държим заразите далеч от лагера ни. Така че… искам на сутринта да събереш онези с изгаряния и да ги отведеш оттук. Не трябва да се върнат. Разбрано?