Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Шибаняци! Гадни шибаняци!

Белият джип спря пред Пол, който все още се опитваше да напълни дробовете си с въздух. Той се изправи на колене. Челюстта и челото му бяха натъртени, а носът му беше счупен и от него течеше кръв. Шофьорът и мъжът с пушката слязоха от пощальонското превозно средство. Стрелецът на снегорина продължаваше да стреля по вълците, които бягаха към гората, и успя да уцели три от тях, преди магистралата да се прочисти от всякакви животни.

Шофьорът на джипа беше висок мъж със зачервени бузи, който носеше гащеризон под дебело палто. На главата си беше нахлупил шапка, която рекламираше бира „Строх“. Тъмнокафявите му очи оглеждаха окаяната група оцелели. Погледна всички мъртви или умиращи вълци и изсумтя. После бръкна с набраздени от дълги години работа пръсти в джоба на гащеризона си, извади нещо от него и го предложи на Пол.

— Дъвка? — попита той. Пол погледна пакетчето „Риглис Спеърминт“ и се разсмя.

Сестрата беше смаяна. Тя мина покрай белия джип с Арти, който продължаваше да се държи за рамото ѝ. Обувките му се тътреха по асфалта. Минаха покрай снегорина и стигнаха върха на възвишението.

Вдясно, над мъртвите дървета, от комините на дървените къщи на улицата на някакво малко село се издигаше пушек. Клошарката видя камбанарията на църква, паркираните армейски камиони на игрището по софтбол, знамето на Червения кръст, което висеше от една сграда, хилядите тенти, коли и кемпери, разпръснати по селските улици и върху хълмовете около тях. Една табела, която се намираше малко след върха на възвишението, съобщаваше: „Следващ изход Хоумуд“.

Тялото на Арти се плъзна към земята.

— Не — скара му се Сестрата и го задържа прав, като вложи цялата си сила.

Продължаваше да го държи, когато дойдоха да ѝ помогнат да се качи в белия джип.

На светлината на газената лампа полковник Маклин се възхити на отражението си в огледалото на банята на караваната „Еърстрийм“.

Сиво-зелената нацистка униформа му беше малко стегната в гърдите и кръста, но ръкавите и крачолите му бяха по мярка. На кръста му висеше черен кожен кобур и зареден „Люгер“. На краката си беше обул подковани нацистки ботуши, които също малко го стягаха, но беше решен да ги носи. Няколко медала украсяваха якето на униформата му и макар да не знаеше за какво са, смяташе, че изглеждат много внушително.

Килерът в кочината, която представляваше спалнята на споминалия се Фреди Кемпка, беше пълен с нацистки униформи, бронежилетки, ботуши, кобури и подобни. Над леглото беше разпънато нацистко знаме, а на рафта имаше книги като „Възход и падение на Третия райх“, „Военни стратегии и маневри“, „Военно дело през Средновековието“ и „История на изтезанията“. Роланд беше взел томовете и ги беше погълнал с чиста страст. Шийла Фонтана спеше в другата стая, като стоеше предимно сама, освен когато Маклин имаше нужда от нея. Жената като че ли с удоволствие вършеше задълженията си, макар да лежеше неподвижно и безстрастно. На няколко пъти полковникът я чу да плаче посред нощ, сякаш се събуждаше от лош кошмар.

През тези няколко дни, в които живееха в караваната, Маклин беше направил пълна инвентаризация на събраното от Фреди Кемпка: имаше достатъчно вредна храна и безалкохолни напитки, за да се нахрани цяла армия, изобилие от бутилирана вода и консерви… но двамата с Роланд бяха най-заинтересовани от оръжията. В спалнята на Кемпка имаше арсенал от автомати, пушки, пистолети, сандък със сигнални ракети, димни гранати, обикновени гранати и сандъци и торби с муниции, разхвърлени наоколо като злато в съкровищница. Войника сянка нямаше нужда да казва на Маклин, че е намерил рая.

Полковникът погледна лицето си в огледалото. Брадата му беше набола и със сивия си цвят го караше да изглежда много стар. Кемпка беше оставил бръснач в банята и той реши да се избръсне. Косата му също беше прекалено дълга и чорлава, а предпочиташе късата военна подстрижка. Кемпка беше оставил и ножици, които щяха да му свършат хубава работа.

Маклин се наведе напред и се вторачи в собствените си очи. Те все още бяха хлътнали и в тях се беше отпечатал споменът за болката, която беше прорязала раната му на Голямото солено езеро — тази болка беше разтърсваща, но си струваше. Старата мъртва кожа се беше обелила. Полковникът се чувстваше като нов човек, прероден и отново жив… в леденосините си очи видя онзи Джимбо Маклин, който беше в онези дни, в които кипеше от младост и бързина. Знаеше, че Войника сянка се гордее с него, защото отново беше истински мъж.