Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Лори се усмихна, защото смяташе, че полковникът се шегува, но пронизителният му поглед говореше друго.

— Сър… да не би да казвате… да ги избия всичките?

— Да, точно това казвам.

— Но… Защо просто не ги прокудим? Имам предвид… да им кажем да отидат някъде другаде?

— Защото — обясни Роланд Кронингер, който беше прозрял същността на нещата — няма да отидат някъде другаде. Нощем ще се промъкват в лагера и ще крадат храната и водата ни. Може дори да помогнат на боклукчиите да ни нападнат.

— Точно така — съгласи се Маклин. — Това е новият закон в лагера: няма да допускаме хора с изгаряния. А ти ще събереш онези от лагера на сутринта и ще направиш така, че никога повече да не се върнат. Роланд ще дойде с теб.

— Мога да се справя сам!

— Роланд ще дойде с теб — заяви тихо, но непоколебимо полковникът и Джъд Лори заби поглед в пода на караваната. — Още нещо. Събери работна група на сутринта и раздай тези неща на моите хора. — Кимна към кашоните с безалкохолни, картофен чипс, бисквити и кексчета. Моите хора, беше казал. — Искам да са щастливи. Направи го, след като приключиш с първата си задача.

— Какво ще правим с онези с караваните?

Маклин обмисли въпроса. „О — каза си той, — Войника сянка много ще се гордее с мен!“

— Колко войници са ти необходими, за да им отнемете автомобилите? — попита той.

— Не знам. Четирима-петима.

— Добре. В такъв случай вървете и ги докарайте тук… но без хората. Не ни трябват хора, които не са здрави.

— За какво са ни тези каравани? — попита Шийла. — И така сме си добре! — Тя не можеше да понесе да гледа лицето на Джъд Лори, защото то я преследваше в кошмарите ѝ заедно с бебето, което не спираше да плаче. Един разложен труп на име Руди пълзеше в прахта в сънищата ѝ и се опитваше да се качи на леглото ѝ. Шийла смяташе, че полудява.

— Трябват ни — отвърна Маклин и се обърна към нея, — защото няма да останем тук завинаги . Веднага след като се организираме, оздравеем и си вдигнем морала, ще се махнем.

— Ще се махнем? — Шийла се засмя. — Къде ще отидем, господин военен герой? На шибаната луна?

— Не. Някъде в страната. Може би на изток. А по пътя си ще вършеем.

— Имаш предвид, че… всички ще тръгнем на изток? Защо, по дяволите? Къде ще отидем?

— В градовете — отговори Маклин. — Или в онова, което е останало от тях. В по-малките градчета. В селата. Можем да построим наши си градове, ако искаме. Можем да възстановим отново всичко, да го направим както беше преди нещата да се сговнят.

— Не си с всичкия си, приятелю — заяви Шийла. — Това е краят. Не го ли разбираш?

— Това не е краят. Това е само началото. Можем да възстановим нещата и да ги направим по-добри, отколкото бяха. Можем да имаме правосъдие и ред и да прилагаме законите…

— Чии закони? Твоите ли? На хлапето? Кой ще ги пише тези закони?

— Човекът с най-много оръжия — намеси се Роланд.

Полковник Маклин отново се обърна към Джъд Лори.

— Свободен си — каза той. — Искам караваните да са тук след два часа.

Лори излезе навън, ухили се на нощното небе и поклати глава. Тази тъпотия с армията сериозно беше влязла в главата на полковника… но може би беше прав, че трябва да се отърват от всички хора с изгаряния. Всеки път, в който ги погледнеше, си спомняше за холокоста. Белезите от изгаряния бяха грозни. „Да запазим Америка красива — помисли си той, — да убием белязан днес.“

Отиде в лагера, за да избере четирима души за мисията си, която знаеше, че ще е лесна работа. Никога не се беше чувствал толкова важен в живота си. Преди бедствието беше обикновен продавач в оръжеен магазин, а сега беше ефрейтор в армията на полковник Маклин! Имаше чувството, че се е събудил в ново тяло.

— Това не е краят — беше казал полковникът. — Това е само началото. — На Лори му харесваше как звучи.

В караваната Шийла Фонтана се приближи до Маклин и го огледа от глава до пети. Видя нацистката свастика на няколко от медалите, с които се беше окичил.

— Как да те наричаме вече? Адолф?

Маклин стрелна ръка и я хвана за брадичката. Очите му направо пламтяха от гняв и тя осъзна, че е стигнала прекалено далеч. Ръката му беше толкова силна, че имаше чувството, че ще ѝ счупи челюстта.

— Ако нещо тук не ти харесва — каза тихо полковникът, — знаеш къде е вратата. Ако не внимаваш какво говориш, ще те хвърля на боклукчиите. О, сигурен съм, че много ще им хареса твоята компания. Нали, Роланд?

Момчето сви рамене. Краля нараняваше Шийла и това го притесняваше.