Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Мона Рамзи бърбореше истерично.

— Млъкни! — нареди ѝ Сестрата. Младата жена млъкна и я изгледа със зяпнала уста. — Изнервяш ме, скъпа. Ставам много раздразнителна, когато съм нервна.

Пикапът поднесе на леда и дясната му страна остърга останките от шест коли, преди Пол да успее да си възвърне управлението. Той продължаваше да си проправя път между безбройните препятствия, но магистралата напред приличаше на автомобилно гробище. Още животни се появиха в края на пътя и изгледаха пикапа, когато мина покрай тях.

Стрелката на горивото докосна буквата „П“.

— Караме на изпарения — каза Пол и се зачуди колко далеч щяха да стигнат на „Джони Уокър Ред Лейбъл“.

— Хей! Я виж там! — Стив Бюканън посочи вдясно над останалите без листа дървета към една висока табела на бензиностанция „Шел“. Заобиколиха едно препятствие и видяха самата бензиностанция — беше изоставена, а на прозорците ѝ беше написано с бял спрей: „ПОКАЙТЕ СЕ! АДЪТ ДОЙДЕ НА ЗЕМЯТА!“ „Точно така си беше“, помисли си Пол, защото отбивката за нея беше блокирана от безформените скелети на автобус и две други повредени коли.

— Добри обувки! — каза Арти от каросерията. Сестрата отмести поглед от посланието — или предупреждението — изписано на прозорците на бензиностанцията. — Нищо не е по-хубаво от чифт добри и удобни обувки! — Той остана без въздух и започна да кашля. Клошарката избърса устата му с края на одеялото.

Пикапът потрепери.

Пол усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Стига де, стига! — Тъкмо бяха поели по едно възвишение, чийто връх беше на около четиристотин метра, и ако успееха да го достигнат, щяха да се озоват от другата страна. Пол се отпусна върху волана, сякаш за да избута пикапа до целта. Двигателят издрънча и изхриптя. Беше на път да предаде богу дух. Гумите обаче продължиха да се въртят и да ги приближават до върха на възвишението.

— Хайде! — изкрещя Пол, когато двигателят се задави и изхриптя… за последно.

Гумите се въртяха — все по-бавно и по-бавно — още пет-шест метра, преди пикапът да спре. След това се завъртяха наобратно.

Пол скочи на спирачката, дръпна ръчната и включи на първа предавка. Пикапът спря на около стотина метра от върха.

Настъпи тишина.

— Това беше — каза Пол. Стив Бюканън седеше с една ръка на магнума и с другата около гърлото на бутилката с „Джони“.

— Какво ще правим сега, човече?

— Имаме три варианта. Да останем тук до края на живота си, да се върнем в хижата или да продължим пеш напред. — Той взе бутилката, излезе навън под съпровода на силния вятър и заобиколи каросерията. — Пътуването приключи, приятели. Свърши ни бензинът. — Хвърли кос поглед на Сестрата. — Доволна ли си, госпожа?

— Все още имаме краката си.

— Аха. Както и те. — Пол кимна към двата вълка, които стояха в края на гората и ги наблюдаваха с интерес. — Мисля, че ще ни победят в състезанието по ходене, какво ще кажеш?

— Колко километра има до хижата? — попита Кевин Рамзи, който беше прегърнал треперещата си съпруга. — Можем ли да се приберем, преди да мръкне?

— Не. — Пол погледна отново Сестрата. — Госпожа, аз съм един проклет глупак, че се оставих да ме убедиш да направим това. Знаех , че бензиностанциите ще са безполезни!

— Тогава защо дойде?

— Защото… защото исках да повярвам. Дори да знаех, че грешиш. — Той усети раздвижване вляво и видя още три вълка да идват иззад останките на източното платно. — Бяхме в безопасност в хижата. Знаех, че няма нищо останало!

— Всички хора, минали по този път, са отивали някъде — настоя клошарката. — А ти щеше да стоиш в онази хижа, докато задникът ти пуснеше корени.

— Трябваше да останем! — изхленчи Мона Рамзи. — О, Господи, ще умрем тук!

— Можеш ли да станеш? — обърна се Сестрата към Арти. Той кимна. — Мислиш ли, че можеш да ходиш?

— Имам хубави обувки — изграчи той. Изправи се до седнало положение и на лицето му се изписа силна болка. — Да, мисля, че мога.

Тя му помогна да стане на крака, след което свали задната каната и Арти слезе. Веднага се стисна за ребрата и се подпря на пикапа. Сестрата окачи ремъка на пушката на рамо, пусна внимателно мешката на земята и слезе от каросерията. Погледна Пол Торсън.

— Тръгваме в тази посока. — Посочи върха на хълма. — Идваш ли с нас или ще останеш тук?

Очите ѝ бяха с цвета на стомана върху бледото ѝ изгорено лице. Пол осъзна, че тя е или най-лудата, или най-коравата женка, която беше срещал.

— Там няма нищо друго освен нищо.