Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Джош и Суон излязоха от прикритието на автомобилите и хукнаха да бягат по открития паркинг. Детето почти погледна назад, почти , но не го направи. Гигантът се спъваше на всяка крачка, изтощението заплашваше да го събори. Териерът, който беше заприличал на удавен плъх, бягаше встрани от тях.

Суон избърса дъжда от очите си. Забеляза някакво раздвижване пред себе си. Нещо идваше през бурята към тях. Джош също го видя, макар да не можеше да различи какво е… но ако ненормалниците ги обкръжаха, бяха изгубени.

От гъстата завеса дъжд се появи пъстрият кон… но сякаш не беше същото животно. Това тук изглеждаше по-силно, някак си по-храбро, с по-изправен гръб и смело изпънат врат. Джош и Суон можеха да се закълнат, че от копитата на Муле хвърчаха искри.

Конят спря пред тях, вдигна се на задните си крака и размаха предните си копита. Когато отново стъпи на асфалта, гигантът сграбчи със свободната си ръка тази на детето и го качи на животното. Не беше сигурен от какво се страхуваше повече — да язди кон или да се изправи пред ненормалниците, но когато се огледа, видя бягащите през дъжда фигури и бързо взе решение.

Джош скочи зад гърба на Суон и срита Муле в ребрата. Конят отново се вдигна на задните си крака и приближаващите ги хаховци бързо спряха на място. Онзи, който ги водеше, беше облечен в лилава роба, имаше дълга мокра руса коса и надъвкан нос. Погледите на Джош и лорд Алвин се срещнаха за секунда. Гигантът изгаряше от омраза, която проникна чак до мозъка на костите му. „Някой ден, копеле — помисли си той. — Някой ден ще си платиш.“

Разнесоха се изстрели. Муле се обърна и побягна по паркинга, сякаш се бореше за одеялото от рози на „Кентъки Дерби“. Убиец ги последва, като направо ореше през бурята.

Суон хвана коня за гривата, за да го направлява, но той вече беше определил посоката им. Бързо се отдалечиха от „К-Март“ и от мъртвия град Матисън през дъжда по една магистрала, която се простираше напред в мрака.

На все по-намаляващата светлина от супермаркета на ненормалниците видяха пътна табела, на която пишеше „Добре дошли в Небраска, щатът на царевицата“. Минаха бързо покрай нея и Суон не успя да я прочете. Вятърът духаше в лицето ѝ, докато държеше Ревльото в една ръка и гривата на Муле в другата. Имаше чувството, че оставят огнена пътека след себе си и море от искри.

— Мисля, че вече не сме в Канзас! 25 25 Алюзия с известната реплика на Дороти към Тото от филма „Вълшебникът от Оз“. — провикна се Суон.

— Напълно си права! — отвърна Джош.

Продължиха напред в бурята към нови хоризонти. На две минути след тях ги следваше териерът.

Един вълк с жълти очи се стрелна пред пикапа.

Пол Торсън инстинктивно натисна спирачката и автомобилът поднесе опасно надясно, като за малко пропусна изгорялата останка на голям камион и един „Мерцедес Бенц“ в средата на западното платно на магистрала 80, докато износените гуми не намериха отново сцепление. Двигателят на пикапа ревеше и се давеше като старец, който сънува кошмар.

Стив Бюканън, който беше седнал отпред на пътническата седалка, насочи цевта на магнума през цепнатината на сваления си прозорец и се прицели, но преди да успее да стреля, животното изчезна отново в гората.

— Господи — каза той. — Тези шибаняци се появяват изневиделица. Това е самоубийствена мисия, човече!

Още един вълк прибяга пред пикапа им, все едно им се подиграваше. Пол можеше да се закълне, че копелето се ухили. Собственото му лице беше като от камък, докато си проправяше път между останките от превозни средства, но вътрешно го пронизваше леден страх, какъвто не познаваше. Не разполагаха с достатъчно куршуми, които да удържат вълците, когато времето настъпеше. Хората в този пикап щяха да очакват от него да им помогне, но той щеше да ги предаде. „Страхувам се. О, мили боже, изплашен съм.“ Вдигна бутилката с „Джони Уокър“ с червен етикет, която стоеше между него и тийнейджъра, отвинти капачката със зъби и отпи глътка, от която очите му се насълзиха. Подаде я на Стив, който също си пийна малко за кураж.

Пол погледна стрелката за горивото за стотен път през последните пет минути. Тя беше на три деления от голямото червено „П“. Минаха покрай две бензиностанции през последните двадесет и пет километра и най-лошите му кошмари се сбъднаха. Едната от тях беше изравнена със земята, а на другата висеше табела, на която пишеше: „НЯМА БЕНЗИН, НЯМА ОРЪЖИЯ, НЯМА ПАРИ, НЯМА НИЩО“.