Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Пикапът си проправяше път на запад под оловносивото небе. Магистралата представляваше гробище от смачкани автомобили и замръзнали, нагризани от вълците трупове. Пол забеляза, че десетина от зверовете ги преследваха. „Чакат да слезем от пикапа и да тръгнем пеша. Надушват, че резервоарът е на път да пресъхне. Майка му стара, защо напуснахме хижата? Там бяхме в безопасност! Можехме да останем…“

Завинаги ли?, зачуди се той.

Един силен порив на вятъра блъсна пикапа отстрани и го разтресе чак до мокрите гуми. Пръстите на Пол побеляха, докато се бореше с волана. Газта за печката беше свършила ден по-рано, а по-предния Арти Уиско започна да кашля кръв. Хижата беше на тридесет и два километра зад тях. Бяха минали точката, от която нямаше връщане назад и всичко около тях беше пусто и сиво като пръстите на гробар. „Не трябваше да слушам тази луда жена! — помисли си Пол и взе бутилката от Стив. — Всички ще умрем заради нея!“

— Самоубийствена мисия, човече — повтори младежът и на изгореното му лице се появи крива усмивка.

Сестрата седеше до Арти в каросерията на пикапа. Двамата бяха защитени от вятъра от одеяло. Клошарката държеше пушката на Пол. Той я беше научил как да я зарежда и да стреля с нея и ѝ каза да отнесе всеки вълк, който се приближи прекалено много. Петнадесетината звяра, които ги следваха, само се прокрадваха между останките, така че засега реши да не хаби патроните.

До тях, също завити с одеяло, бяха семейство Рамзи и старецът, който беше забравил името си. Той стискаше късовълновото радио, макар батериите му да се бяха изтощили преди няколко дни. Сестрата чуваше агонизиращото дишане на Арти над врявата, която вдигаше двигателят. Спътникът ѝ се стискаше за ребрата. Устните му бяха червени от кръвта, а лицето му беше изкривено от болка. Единственият му шанс за оцеляване беше да намерят някаква медицинска помощ. Клошарката не беше стигнала толкова далеч с него, за да го остави да умре без борба.

Тя беше увила едната си ръка около мешката. Предишната вечер погледа блестящите скъпоценни камъни на стъкления пръстен и видя още едно странно видение: някаква табела на пътя през нощта, слабо осветена от далечна светлина, на която пишеше „Добре дошли в Матисън, Канзас! Ние сме силни, горди и се увеличаваме!“.

По времето на това видение Сестрата имаше чувството, че сънеброди по магистрала, която водеше към някаква светлина, отразена в търбусите на ниските облаци; около нея имаше някакви фигури, но не можеше да види на кого принадлежат. В следващия миг съвсем внезапно изгуби хватката си около видението и се върна обратно в хижата пред умиращия огън.

Никога не беше чувала за Матисън, Канзас… ако въобще съществуваше такова място. Когато човек погледнеше в стъкления пръстен, той караше въображението му да завира като супа в тенджера. Защо тогава надигащите се в нея балончета да имаха нещо общо с действителността?

Ами ако наистина съществуваше Матисън, Канзас?, запита се Сестрата. Това означаваше ли, че опустошената нива, на която лежеше куклата на Бисквитеното чудовище, и масата с картите за предсказване на бъдещето бяха истински места? „Не! Разбира се, че не! Преди бях луда, но вече не съм — каза си тя. — Всичко е плод на въображението ми, проекция на фантазията ми, предизвикана от всички цветове на стъкления пръстен, създавани в главата ми.“

— Искам го — беше казало създанието, което се представяше за Дойл Халанд, в онази превърната в касапница стая в Ню Джърси. — Искам го.

„А аз го имам — помисли си Сестрата. — Аз, от всички хора. Защо аз ?“

Сама си отговори на въпроса: „Защото когато се захвана с нещо, дори самият Дявол не може да ме спре, ето защо.“

— Отиваме в Детройт! — каза Арти. Усмихваше се, а очите му бяха трескави. — Крайно време е да се прибера у дома, не мислиш ли?

— Ще се оправиш. — Сестрата го хвана за ръката. Кожата му беше влажна и гореща. — Ще ти намерим някакво лекарство.

— О, как само ще ми се разсъъъъърди тя! — продължи той. — Трябваше да ѝ се обадя онази вечер, когато излязохме с момчетата. Трябваше да ѝ се обадя. Излъгах я.

— Не, не си. Всичко е наред. Просто не говори и…

Мона Рамзи изпищя.

Сестрата вдигна поглед. Един голям колкото доберман вълк с жълти очи се беше качил на задната броня и се опитваше да се прехвърли в каросерията. Челюститена животното изщракаха във въздуха. Клошарката нямаше време да се прицели или да стреля, затова просто удари главата на звяра с цевта на пушката. Вълкът изскимтя, падна на магистралата и се скри в гората, преди да успее да сложи пръста си на спусъка. Четири други животни, които ги следваха от разстояние, се пръснаха, за да намерят прикритие.