Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Не бях съкрушена от смъртта на Баронс. Алхимията на скръбта е изковала нов метал.

Аз съм преобразена .

Има само един начин да направя смъртта му приемлива. Да я обърна.

И докато се занимавам с това, тази на Алина също.

Всички, които съм срещала, които знаят нещо за Шинсар Дъб , бяха загадъчни за нея. Никой не желаеше да ми каже точно какво представлява тя. Единственото, което всички ми казваха, беше, че е наложително да я намеря, и то бързо, защото може да се използва, за да попречи на стените да паднат.

Е, стените вече паднаха. Твърде късно е.

Като се има предвид, че всеотдайно търсех тази Книга с месеци, е стряскащо колко малко мисъл съм отделила на съдържанието ù. Преглъщах каквото ми беше казано и послушно я преследвах.

Сега подозирам, че всички ме държаха тясно фокусирана върху целта да я намеря, за да запазим стените цели, така че да нямам възможност да мисля много за други възможни употреби на Шинсар Дъб .

И аз преследвах обект с неизразима сила, заобиколена от хора, които го искаха по собствени причини и нито веднъж не се замислих: „Чакай малко! Какво би могла да направи тя за мен?“.

Даррок ми каза, че с Шинсар Дъб може да върне Алина. Той каза, че я иска, за да си върне същината на Фае и за да получи отмъщение.

В’лане ми каза, че Мрачната книга съдържа цялото знание на Ънсийли краля, до последната пъклена частица от него. Каза, че я иска за Сийли кралицата, за да може тя да я използва за възвръщането на предишната слава на расата им и за повторното пленяване на Ънсийли. Той вярва, че Книгата съдържа фрагменти от Песента на Сътворението, загубена за расата им толкова отдавна, и че кралицата ще бъде в състояние да ги използва, за да пресъздаде древната мелодия. Не знам какво точно е или какво прави Песента на Сътворението, но изглежда, тя е най-голямата Фае сила.

Баронс беше този, който ми каза най-много. Каза, че Шинсар Дъб съдържа заклинания за създаване и унищожаване на светове. Нещо общо с тези фрагменти от Песента. Никога не ми обясни защо я иска. Каза, че колекционира книги. Да бе. А аз съм Ънсийли кралят.

Докато лежах и държах тялото на Баронс, бях размишлявала за възможните употреби на Шинсар Дъб за първи път по съвсем личен начин.

Особено частта за създаване и унищожаване на светове.

Всичко ми беше станало съвършено ясно.

С Шинсар Дъб можеш да създадеш свят с различно минало... и напълно различно бъдеще.

По същество можеш да върнеш времето.

Да изтриеш всичко, което не харесваш.

Да върнеш тези неща, чиято загуба не можеш да понесеш, включително на хора, без които не можеш да живееш.

Бях се откъснала от тялото на Баронс с една цел.

Да намеря Шинсар Дъб . Когато я взема, няма да я дам на никого. Ще бъде моя . Ще я изуча. Скръбта ме фокусира като лазер. Бих могла да науча всичко. Нищо не би могло да застане на пътя ми. Ще пресъградя света така, както го искам.

– Ела! – усмихвам се. – Присъедини се към мен!

Лицето ми излъчва само топлота, покана, удоволствие от присъствието му. Аз съм последното, което е очаквал. Вярвал е, че ще намери едно изтормозено, истерично момиче.

Но аз не съм и никога повече няма да бъда такова.

Той махва на принцовете да се отдръпнат и пристъпва небрежно напред, но аз виждам престореното безгрижие в движението му. Той се пази от мен. И би трябвало.

Бакърените очи на Фае срещат моите. Как не е успяла Алина да види, че тези очи не са човешки, независимо колко човешко изглежда тялото му?

Отговорът е прост. Видяла е. Знаела е. Затова го е излъгала, казала му е, че няма семейство, че е сирак. Предпазила ни е от самото начало. Знаела е, че в него има нещо много опасно, но все пак го е искала, искала е да вкуси този тип живот.

Не я обвинявам. Ние сме дефектни. Трябвало е да ни пазят далеч от Ирландия за доброто на всички.

Той ме преценява. Знам, че е минал покрай тялото на Баронс. Опитва се да разбере какво е станало, но няма желание да попита. Подозирам, че нищо не би могло да го убеди по-сигурно от гледката на мъртвия Баронс, че онази МакКайла, с която е мислел, че си има работа, вече не си е у дома. Погледът му се свежда към земята върху тънките сребристи руни с нащърбени ръбове, които ме обграждат и ме окъпват в хладна тайнствена светлина. Очите му отново се разширяват и за съвсем кратък миг той изглежда объркан.

– Добра работа! – погледът му се стрелка между руните и лицето ми. – Какво са?

– Не ги ли разпознаваш? – контрирам. Усещам лъжата. Той знае какво са. Аз не. А бих искала.