Карън Монинг: Разкритието на древния ръкопис

В следващия миг неговите бакърени очи се втренчват в моите и от юмрука му струи трептяща синьо-черна светлина. Дори не го бях видяла да бърка в ризата си за Светинята.

– Пристъпи извън кръга сега! – нарежда той.

Не използва Гласа. Държи Амулета, една от Ънсийли Светините – богато украсена огърлица, в която е вплетен камък от необясним състав с размер на юмрук. Кралят го създал за наложницата си, за да може тя да огъва реалността според прищявките си. Амулетът подсилва волята на епична личност. Преди месеци седях на истински аукцион с ограничен достъп в подземно бомбоубежище и гледах как един стар уелсец плати прекомерната осемцифрена сума за него. Той имаше ожесточена конкуренция. Малуш беше убил стареца и беше взел амулета преди с Баронс да успеем да го откраднем. Но несполучилият вампир не можеше да го използва.

Даррок може. Вярвам, че и аз бих могла... ако успея да му го отнема.

Държах го веднъж и той ми откликна. Но както много Фае неща, времето го беше изпълнило със съзнание и амулетът беше потърсил нещо от мен – свързване или вричане. Не бях го разбрала или ако бях, нямах желание да го направя, уплашена от това, което би могло да ми коства. Бях предала амулета на Даррок, когато беше използвал Гласа върху мен, за да го взема, преди да науча самата аз да използвам Гласа. Вече нямах никакви скрупули да се поддам на желанията на Амулета. Никоя цена не беше твърде висока.

Усещам синьо-черната сила, която излъчва, гарнирайки заповедта си с принуда. Натискът е огромен. Искам да напусна кръга. Бих могла да дишам, да ям, да спя, да живея без болка завинаги само ако изляза от кръга.

Смея се.

– Хвърли ми амулета сега! – изригва от мен Гласът.

Главите на Ънсийли принцовете се завъртат и те ме наблюдават. Трудно е да се разбере, но мисля, че внезапно ме намират за много интересна.

Студ пробягва по гръбнака ми. Няма страх, няма ужас, останали в мен, но все пак тези... неща... тези ледени неестествени отклонения... все още успяват да ми въздействат. Още не съм погледнала право към тях.

Ръката на Даррок се стяга върху блестящия амулет.

– Пристъпи извън кръга!

Натискът е смазващ. Може да бъде облекчен само с послушание.

– Хвърли ми амулета!

Той трепва, вдига ръка, ръмжи и я дръпва обратно надолу.

През следващите няколко минути двамата с него се опитваме да превием волята на другия, докато накрая не сме принудени да признаем, че сме в безизходица.

Равни сме. Очарователно. Аз съм му равна. Боже, в какво създание съм се превърнала!

Той обикаля около мен, а аз се въртя с него. Лека усмивка накъдря устните ми, очите ми светят. Аз съм заредена. Аз съм ободрена. Аз съм напомпана от силата на руните и от моята собствена сила. Ние се изучаваме един друг, сякаш сме се изправили пред нов вид.

Предлагам ръка – покана да стъпи до мен.

Той поглежда надолу към руните.

– Не съм чак толкова голям глупак – гласът му е дълбок, мелодичен. Той е красив. Разбирам защо сестра ми го е искала. Висок, със златна кожа, в него се усеща чуждоземен еротизъм, който превръщането му в смъртен не е премахнало. Белегът на лицето му привлича окото, моли пръстите да го проследят, да научат историята зад него.

Не мога да попитам колко голям глупак, защото бих се издала, че не знам за какво са руните.

– Какво е станало с Баронс – казва той след малко.

– Аз го убих.

Той проучва лицето ми и знам, че се опитва да открие всеки сценарий, който би могъл да обясни начина, по който Баронс беше осакатен и убит. Ако е прегледал тялото, е видял раната от копието и знае, че го нося. Знае, че съм намушкала Баронс поне веднъж.

– Защо?

– Уморих се от непрестанната му грубост – намигам. Нека ме мисли за луда! Аз съм . Във всеки смисъл на думата.

– Не мислех, че може да бъде убит. Фае отдавна се плашат от него.

– Оказа се, че копието е неговата слабост. Ето защо никога не искаше да го докосва.

Той попива думите ми и знам, че се опитва да реши защо оръжие на Фае би убило Джерико Баронс. Аз също бих искала да знам. Копието ли нанесе смъртоносния удар? Щеше ли да умре накрая, независимо дали Риодан му беше прерязал гърлото?

– Той те въоръжи с него. Очакваш да повярвам?

– Точно като теб, той смяташе, че съм само перушина без зъби. Вярваше, че съм твърде глупава и не подлагаше това на съмнение. „Агне на заколение“ – така се изразяваше той. Малкото агне уби лъва. Предполагам, че му показах, а? – намигам отново.

– Изгорих тялото му. Не остана нищо, освен пепел – той наблюдава лицето ми внимателно.