Карън Монинг: Разкритието на древния ръкопис

– Приятелите не опитват принуда един върху друг – казвам и подчертано поглеждам към амулета.

Той наклонява глава и го плъзва обратно в ризата си.

Предлагам ръката си с усмивка. Баронс ме обучи добре. Дръж приятелите си близо...

Даррок я приема, навежда се и поставя лека целувка на устните ми. Напрежението между двама ни е осезаемо. Едно внезапно движение от който и да било от нас и ще се нахвърлим един върху друг, опитвайки се да се убием, и го знаем. Той поддържа тялото си гъвкаво. Аз зареждам крайниците си с отпуснатост. Ние сме два скорпиона с навити опашки, които се опитват да се чифтосват. Не е повече, отколкото заслужавам. Наказанието да му позволя да ме докосва по този начин. Аз осъдих Баронс на смърт.

Разтварям устни под неговите, но престорено скромно зъбите ми остават на пост. Изпускам лека въздишка в устата му. Харесва му.

...а враговете си още по-близо!

Зад нас Ънсийли принцовете започват да звънят меко като тъмен кристал. Помня този звук. Знам какво предшества. Стягам ръка върху неговата.

– Те никога! Никога повече!

Даррок се обръща към тях и излайва сурова заповед на език, който наранява ушите ми.

Те изчезват.

В мига, когато повече не знам къде са и дали не приближават към мен, протягам ръка за копието си. То също е изчезнало.

Ънсийли принцовете не могат да Пресяват в Сребрата с някаква степен на предвидимост. Даррок ми казва, че е несигурно всеки път, когато опитват. Проклятието на Крус отново проваля нещата.

Казвам му, че покритите с руни синьо-черни камъни не са по-добри и че в каквото и измерение да се намирам, ако са непокрити, то се опитва да ги изхвърли в опит да ги върне на скалите на ледения Ънсийли затвор, от които са изсечени.

Изненадана съм, че не го знае, и му го казвам.

– Не знаеш какъв е животът в двора на Сийли, МакКайла. Тези с истинско знание, с истински спомени за нашето минало ги пазят ревностно. Има толкова много версии за Старите дни и противоречиви приказки за нашия произход, колкото измерения, които можеш да избереш в Залата. Единствените Ънсийли, които някога сме виждали, са тези, с които се сражавахме в деня, когато нашите владетели се биха и кралят уби нашата кралица. Оттогава сме пили от Котела безброй пъти.

Той се движи по ръба на скалата с неестествена плавност и грация. Фае се движат гладко като царствени хищници, родени от сигурното знание, че никога не могат да умрат или че най-малкото това се случва много рядко и само при специални обстоятелства. Той не е изгубил тази арогантност или може би си я е възвърнал, благодарение на плътта на всички Ънсийли, които яде. Не носи червената роба, която някога ме ужасяваше. Висок, изящно мускулест, той е облечен като човек, който прекарва много време навън, като рекламира Версаче, с дълъг водопад от лунносребърна коса, прихваната на тила. Безспорно е секси. Със своята сила и самоувереност ми напомня за Баронс.

Не питам защо пият. Разбирам. Ако аз намеря Котела и пия от него, това ще изтрие цялата болка и ще ми позволи да започна живота си отначало, начисто. Не бих могла да скърбя за това, което не помня, че съм имала. Това че пият, намеква, че на някакво ниво Фае чувстват. Ако не болка, то поне значително неудобство.

– Е, как ще се измъкнем от тук? – питам.

От отговора му внезапно ме побиват тръпки, усещане за нещо много по-огромно и неразбираемо от дежа вю – една неизбежност най-после става ясна.

– Белият палат.

Нощта, в която стените се срутиха, се свих в една камбанария с единствената цел да оцелея до сутринта.

Нямах представа дали светът би оцелял с мен.

Мислех, че е най-дългата нощ в живота ми. Грешах.

Това е най-дългата нощ в живота ми. Вървя рамо до рамо с врага си, скърбя за Джерико Баронс, давя се в собственото си съучастничество.

А нощта се разтяга ли, разтяга. Преживявам хиляди часове за кратко. Броя от едно до шестдесет, стаила дъх отново и отново, отброявайки минутите, които успявам да премина. Мисля, че ако има достатъчно от тях между мен и смъртта на Баронс, непосредствеността на болката ще може да се замъгли и ще мога да си поема дъх, без да усещам това острие, което промушва сърцето ми.

Не спираме, за да ядем или да спим. Той държи Ънсийли плът в торбичка и периодично дъвче, докато пътуваме, което значи, че може да продължи да върви много по-дълго от мен. В някакъв момент ще бъда принудена да почивам. Мисълта да не бъда в пълно съзнание близо до него е неприятна.