Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Добре.

– Ако е имал някакъв начин да се преражда, повече никога няма да го направи. Принцовете пръснаха праха му в стотици измерения – погледът му вече пробива.

– Трябваше да се сетя сама. Благодаря, че го довърши вместо мен! – умът ми е в новия свят, който планирам да създам. Бях се сбогувала с този.

Бакърените очи се присвиват и блестят с презрение.

– Не си убила Баронс. Какво стана? На какво си играеш?

– Той ме предаде – лъжа аз.

– Как?

– Не е твоя работа. Имах си причини.

Гледам го как ме наблюдава. Чуди се дали изнасилването от Ънсийли принцовете и времето, което прекарах в Залата на всички дни, не са ме побъркали. Чуди се дали не съм била достатъчно нестабилна, за да полудея и наистина да убия Баронс, задето ме е вбесил. Когато отново поглежда надолу към руните, знам, че мисли, че съм достатъчно мръднала, за да го направя.

– Излез извън кръга! Държа родителите ти и ще ги убия, ако не ми се подчиниш.

– Не ми пука – присмивам се.

Той зяпва. Чува истината в думите ми.

Не ми пука. Основна част от мен е мъртва. Не я оплаквам. Това вече не е моят свят. Няма значение какво ще стане тук. В тази реалност вече живея време назаем. Ще изградя нов свят или ще умра, докато опитвам.

– Свободна съм, Даррок. Аз съм истински, напълно свободна – свивам рамене, отмятам глава и се смея.

Той вдишва рязко, когато казвам името му, и се засмивам и знам, че съм му напомнила за сестра си. Казвала ли му е тези думи някога? Дали чува радост в смеха ми, както някога е чувал в нейния?

Той прави трети кръг около мен, очите му са присвити.

– Какво се промени? Какво се е случило с теб в дните, след като отвлякох родителите ти?

– Това, което се случи с мен, започна да се случва преди много време. Трябваше да запазиш Алина жива. Мразех те за това.

– А сега?

Оглеждам го отгоре до долу.

– Сега е различно. Нещата са различни. Ние сме различни.

Очите му бързо търсят моите, от лявото към дясното и обратно.

– Какво искаш да кажеш?

– Не виждам причина да не можем да бъдем... приятели.

Той изпробва думата.

– Приятели?

Кимвам.

Той обмисля възможността да съм искрена. Човек никога не би приел това понятие. Фае са различни. Независимо колко време прекарват сред нас, просто не могат да уловят тънкостите на човешките емоции. Точно на тази разлика разчитам. Когато оставих Баронс, исках единствено да легна и да чакам Даррок, да използвам руните си и новооткрития си мрачен, гладък като стъкло приятел, за да го убия в момента, в който се появи.

Прогоних желанието бързо.

Това Фае, превърнато в човек, знае повече от всеки друг за кралските дворове на Сийли и Ънсийли и за Книгата, която съм решена да притежавам. Когато ми каже всичко, което знае, ще си доставя удоволствието да го убия. Преди време обмислях да се съюзя с В’лане. Щом извлека от Даррок всичко, което ми е нужно, все още мога да го направя. Все пак ще ми трябва четвъртият камък. Но В’лане, изглежда, няма истинско познание за Книгата, освен няколко стари легенди.

По-вероятно е Ънсийли да знаят повече за Мрачната книга, отколкото дясната ръка на Сийли кралицата. Може би знаят дори къде да намеря пророчеството. Даррок, също като Баронс, наистина е виждал страници от мистериозния том. Бях принудена да призная, че ловът на Шинсар Дъб е безполезно упражнение, докато не открия начин да я контролирам. Но Даррок никога не е спирал търсенето си. Защо? Какво знае той, което аз не знам?

Колкото по-скоро измъкна тайните от него, толкова по-скоро ще се науча как да държа и да използвам Шинсар Дъб и ще спра да живея в тази агонизираща реалност, която няма да имам никакви колебания да унищожа, за да заменя с моя свят. С правилния. Където всичко свършва щастливо.

– Приятелите работят за общи цели – казва той.

– Като търсенето на книги – съгласявам се.

– Приятелите се доверяват един на друг. Не издигат прегради помежду си – той поглежда към краката ми.

Руните идват отвътре. Аз съм моя кръг. Той не знае това. Изритвам ги настрани. Чудя се дали е забравил копието ми. Той е толкова силно подправен с Ънсийли, че едно-единствено бодване би го обрекло на същата бавна, отвратителна смърт, от която страдаше Малуш.

Когато пристъпвам навън, той бавно ме оглежда от горе до долу.

Виждам мислите, които проблясват в очите му, докато пътуват по тялото ми: да я убия/да я чукам/да я нападна и да я вържа/да изследвам ползите ù?

Нужно е много, за да накарате мъж да убие красива жена, с която още не е спал. Особено ако се е наслаждавал на сестра ù.